Яна Язова
Бенковски (118)

2. Възвръщане към живот

Този негов вик като по чудо направи туй, което яките конски гърди не можаха да направят. Непреодолимата стена пред него се разби, както водната маса се разбива на хиляди пръски от удара на вълнолома. И с какъвто рев се разбива вълната, с такъв шум се разбиха и хората. Хилядите пръски на вълната се превърнаха в техни сълзи. Блясъкът на тия пръски — в техни смехове. Каквато лудост бе обхванала войската на Бобеков при вика на конника, същата лудост обхвана и тях. Додето те се блъскаха, търсеха и викаха един други, додето си честитяха, додето се подхвърляха от земята, додето ловяха на въздуха калпаците си, оръжията, децата си, додето се смееха, плачеха и се прегръщаха, щастливият вестоносец летеше вече върху коня си към седалището на военния съвет — хаджи Луковата къща, — като размахваше калпак и викаше сред общия хаос на всички страни:

— Радост! Радост!…

В това време защитниците на Панагюрище като че ли бяха добили крила. С мощно „Да живей!…“, издигнали пушки в ръце, те бяха полетели вече към укреплението. Никоя вихрушка не е била тъй неудържима, каквато бе тяхната радост! Мнозина бяха тия, които, идвайки насам, за да умрат в бой с редовни турски войски, тъй рано нападнати, се бяха мислили за изоставени и излъгани от чуждия войвода. Мнозина отиваха към смъртта си разкаяни. А сега, с пушки в ръце, когато летяха към укреплението, което трябваше да стане техен гроб, всички чувстваха, че тяхното вихрено подемане към върха бе надежда, бе спасен живот!

Цялото население на Панагюрище заедно със селяните на тринайсет села — бежанци — се бе уподобило на втора стихия. Тя бе подала вече главата си от последните къщи на селището, устремена към пазарджишкия път, с едно туловище черно, огромно, раздвижено из всички улици и дворове. А това, което правеше черното туловище раздвижено, бяха въстаниците, които тичешком се връщаха вкъщи, отново грабваха скритата в някоя купчина слама пушка, мушнатата под яслата на телето сабя, спуснатите в сухия кладенец фишеци и патрони. Жени, които захвърляха нанизаните на ръката си торби сред своите пусти, изоставени къщи, хвърляха децата от гърбовете си и без да заключат повече пътните врати, тичаха към пазарджишкия път. Децата, които подаваха любопитно рошави глави от незаключените пътни врати, като не виждаха из улицата гърбовете на родителите си, хукваха навън да се влеят в общото течение, което ручеше, и прибавяха в неговия грохот своите звънливи гласчета, които се отличаваха от гласовете на възрастните, както се отличава гласът на звънчетата от биенето на черковната камбана. Всред раздвижения мравуняк на това туловище, черно и огромно, което из всички дворове и от всички улици се извличаше към пазарджишкия път, тропаха със своите тояжки и старците, които благославяха своето спасение, без да гледат, че то им идеше на края на техния век. И когато им подвикваха зад гърба, че само напразно се пречкат по пътя, че „такивато на три крака“, няма да стигнат навреме, за да поздравят войводата, те отвръщаха вече дръзко с беззъбите си уста, защото се чувстваха весели и под княжеска закрила:

— До гората можехме да стигнем, а до пътя накрай село нямало да стигнем!… Я гледай ти колко глупаво се препират с нас дечурлигата!…

Всичко бе добило крила, всички възрасти летяха, всички сърца ликувала. Ужасът бе станал кураж, отчаянието — надежда. Княза — небе!… Спечеленият отново живот, който изглежда стократно мил и скъп, се носеше на крилата на всички възрасти към пазарджишкия път, където го чакаше неописуема гледка на гордост и слава!