Яна Язова
Бенковски (17)

5. Мълчанието често пъти е един тежък спомен…

Панайот Волов погледна мълчаливо Прокламацията, която госпожа Евпраксия му сочеше, но не я взе в ръка. Той я знаеше наизуст.

Въпросите на госпожа Евпраксия и Прокламацията, поставена пред него, направиха в душата му да възкръсне един твърде неприятен спомен. Няма по-неприятен от спомена за нашата първа несполука. А първата несполука на Панайот Волов бе туй, за което го разпитваше госпожа Евпраксия.

Панайот Волов бе един от ония апостоли, навлезли през незабравимия минал месец септември 1875 година, да вдигнат на въстание целия български народ. На ръка те носеха тази Прокламация:

„Милий народе български!

………………

Издадена от хиляди въстаници в Балкана.“

Апостолът Панайот Волов бе определен да вдигне на въстание Троян. Един ден той отседна в хана на Васил Спасов в центъра на града. Ханджията бе закълнат от Дякон Левски, който правеше тайните комитетски събрания в неговия хан. Апостолът Панайот Волов, по приемственост, слезе в същия този хан на Васил Спасов. Първото нещо, което запита ханджията, бе как ще може да намери още същата вечер видния търговец бай Иван Марковски.

— Ще го видиш веднага, като влезеш в кафенето — отговори му услужливо остарелият ханджия. — Онзи… който седи подпрян на бастуна си.

До търговеца Иван Марковски двама троянчани играеха „дама“ и той ги гледаше. Неговото гледане бе сиво, отпуснато и без интерес. Пепел, натрупана, тежка и студена, покриваше неговия поглед и сега той изглеждаше тъй, като че ли никога не бе горял.

Мисията на Панайот Волов в Троян зависеше до голяма степен от този отпуснат и вече напълнял човек. Той се изправи пред него с трепет и се поклони вежливо.

Дякон Левски също така се бе обръщал с позив за революция и за борба към това лице.

— Бай Иване Марковски — каза той с развълнуван глас, — можем ли да поговорим насаме?

Иван Марковски повдигна към него своите сиви като пепел очи и го изгледа. После, без да каже нито дума, подпря се на бастуна си и стана.

Заповядай! — каза той и тръгна към една от вътрешните врати на хана. Личеше си, че бе навикнал на такива неочаквани срещи с непознати хора. Като вървеше, той влачеше краката си. Апостолът забеляза това.

— Бай Василе — подвикна Иван Марковски на ханджията, като минаваше край него, — ще влезем за малко в твоята стая!

Васил ханджията ги изгледа многозначително и кимна, без да му отговори. Двамата влязоха в една прикътана зад кафенето стаичка, която имаше под, измазан с глина, а около стените наредени червени мин дери. Обгърнатото отвсякъде помещение още пазеше въздуха на тайните съвещания, гласа и думите на Дякона.

— Седни, момко! — каза Иван Марковски и пръв уморено седна на червения миндер. В погледа му, отправен към младия момък, нямаше нито бързане, нито каквото и да е желание да научи нещо ново от него.

— Еее?… — запита най-сетне той.

— Не се ли сещаш кой ме праща при тебе?

Иван Марковски го погледна студено и отговори без интерес:

— Не, момко, не се сещам.

— Казвам се Панайот Волов, учител от Шумен. Аз съм апостол. Изпраща ме БРЦК в Букурещ. Ето моето пълномощие!

Иван Марковски прегледа неговото пълномощно и след като му го върна, помълча и помисли.

— По каква работа те пращат?

— Да ти съобщя, че настана време да се освободим!… ЦК ти казва, че ти и твоите хора троянчани трябва да бъдете готови и на месец септември да се дигнете с оръжието си за освобождението на нашето мило отечество!… Повече ние не можем да робуваме!… Нашите братя в Херцеговина вече се бият за своето освобождение. Турският наранен звяр реве към техните планини. Ние ще въстанем дружно от всички градове и села и ще го нападнем в гърба!

— Ето, прочети тази Прокламация, която ти пращат „хиляди български въстаници в Балкана“!

Иван Марковски погледна Прокламацията в неговите ръце, но не я прие. Той облегна чело на бастуна си и дълго време остана да седи така наведен, прегърбен и унищожен. От очите му закапаха сълзи.

Панайот Волов сложи благовейно Прокламацията до него.

Момко — каза Иван Марковски, когато се съвзе и можеше да заговори. — Преди пет години при мене дойде Дякон Левски, каза ми такива думи и ми даде да прочета една такава прокламация. Тя бе издадена от „Първото народно българско правителство в Балкана“… И аз му повярвах, че ние си имаме наше българско народно правителство…

Дякона ми каза:

„Готви се, бае Иване Марковски!… Дойде време да се освободиш! Да станеш човек!“

— И аз му повярвах! Повярвах му, синко, както не съм вярвал на баща си! Повярвах му, че ще стана човек!… Ох, как говореше той!… Не се сърди! Не се сърди!… Аз не мога вече да вярвам другиму!

— Нима ти няма да повярваш сега на една Прокламация, издадена от Българския революционен централен комитет и от хиляди въстаници в Балкана?

Не, защото Дякона е мъртъв!

Панайот Волов гледаше смаян стария съзаклятник.

— Ти, господине Иван Марковски — каза той, — си се клел в Евангелието, в револвера и пред лицето на Дякон Левски, че ще пазиш свято и ще имаш докрай присърце делото, за което той продаде живота си!

— Клел съм се!… — отговори с въздишка Иван Марковски.

— И сега си длъжен да събереш около себе си хората от вашия комитет, да ги организираш с припаси и оръжие и в уречения ден и час да развеем байрака в Троянския манастир, който е определен за център на нашата борба!…

— Това сигурно щях да направя, ако Дякона бе жив! — без колебание отвърна Иван Марковски^[1]. След кратко мълчание той стана и отри сълзите от очите си. — За себе си мога да ти кажа само това.

Когато излязоха от стаята, която още вардеше въздуха, дишан от гърдите на мъртвия Апостол, Панайот Волов разбра, че на това място друг твърде мъчно би могъл да поеме и изпълни неговата мисия.

Когато с големи усилия най-сетне успя да събере членовете на Тайния комитет в Троян, един от тях веднага го запита:

— Ти ли ще ни станеш войвода?

Той разбра, че трябва да им отговори с лъжа.

— Когато се съберем в Троянския манастир и развеем байрака, Панайот войвода с хилядо души юнаци ще мине Дунава и ще дойде да ни поведе.

Мъжете на Троян се събраха в дома на бай Иван Марковски и оттам му донесоха този отговор:

— Нека първом Панайот войвода дойде със своите хилядо юнаци в Троянския манастир, тогава ние всички ще грабнем оръжието си и ще се притечем при него!

Дойде 16 септември! Стефан Стамболов развя байрака на революцията в Стара Загора. Стойо Филипов и Христо Бабата поведоха двеста души въоръжени селяни от Кара Терзелий към Чирпан, Рафаил Мошев със своите другари излезе от Шумен. Само Панайот Волов бе осъден на бездействие в Троян.

Троянчани чакаха Панайот войвода да преминава начело на своите хилядо юнаци. По-младите мъже не се сдържаха и отидоха да пресрещнат освободителите надалеко в планината. Подир пет дни те се върнаха и вместо отговор мълчаливо вдигнаха рамене.

Панайот Волов трябваше да бяга нощно време от Троян. Заптии, подлудени от мириса на старозагорския пожар, тичаха вече с коне и пеши из цяла Тракия да търсят избягали въстаници. Той усети, че е много болен, че кръвта му е отровена от мъка. Когато прехвърли Балкана и слезе в Тракия, вече нито можеше да движи главата си, нито да говори. Целият му врат бе подут и скован като дърво.

Тепетата на Пловдив се очертаха на хоризонта като гръб на каменна камила, но в такова състояние той никога нямаше да стигне дотам.

Пред него най-сетне се изпречи някакво село. Какъв бе обаче неговият ужас, когато той влезе в селото и позна, че това е Царацово, тракийската столица на Дякон Левски. Тук живееше Иван Арабаджията, другар и съветник на знаменития апостол.

Още един!… Най-преданият!…

Панайот Волов бе напуснал с бягство бай Ивана Марковски от Троян, за да връхлети на Иван Арабаджията в Царацово! В Троян влезе да разбунтува, тук влизаше да дири помощ! В Троян влезе да се яви, в Царацово — да се укрие… В Троян той пръв заговори на бай Иван Марковски, но в Царацово остана безмълвен, когато се изправи пред Иван Арабаджията. Ням не само защото гърлото му бе схванато, но ням душевно, защото не знаеше какъв прием ще получи в неговата малка къщурка. Думите на Ивана Марковски от Троян още звучаха в ушите му. Колко по-горчиви трябваше да бъдат думите на Иван Арабаджията!…

Само с вдигане на ръка той му показа отеклия си врат и че не може да говори. От един негов жест Иван Арабаджията разбра тежкото му положение. А в бунтовническите работи той бе твърде опитен, за да разбере, че човекът, който е прибягнал до него, е бунтовник и беглец от тракийските пожари. Дебелите руси вежди над очите му приличаха на стряха и блясъкът на очите му бе покрит с тях.

Той нищо не запита и нищо не каза, но Панайот Волов продължаваше да се бои от него.

Иван Арабаджията повика своя съсед Божил. Къщурките им бяха, току-речи, под един покрив. Апостолът видя да иде още една фигура, позната на българските бунтовници, закълнати от Дякон Левски да служат на великото дело. Божил Георгиев!… Когато в единствената стаица на Ивана Арабаджията станеше твърде тясно, Дякона отиваше да поживее ден-два, дори и седмица при Божила.

Двамата добри съседи се наведоха и разгледаха отеклия му врат.

— Синя пришка е! — каза Иван Арабаджията, Божил кимна с глава.

Подир малко те се оттеглиха настрани и тихо заговориха. Панайот Волов ги гледаше с напрегнат поглед, като се мъчеше да отгадае за какво говорят. Стори му се, че Иван Абаджията каза: „Да го закопаем в нашите гробища, ще ни запитат кой лежи в пресния гроб.“ А Божил като че ли отговори: „Да го хвърлим в Марица, водата ще го изнесе…“

Сърцето на апостола примря от тревога, но той пак не посмя да им се обади. Само извади лист и молив и надраска тия редове: „Заведете ме при доктор Рашка в Пловдив! Ако умра, да знаете, че името ми е Панайот Волов от Шумен.“

Иван Арабаджията го въведе в единствената си стаица, а Божил донесе селски потури и елек.

— Облечи ги! — каза Иван Арабаджията и само това. Той бе преобличал в дома си и безсмъртния му предшественик.

Панайот Волов мълчаливо се облече. Един градинар го откара с колата си в Пловдив. Иван Арабаджията и Божил Георгиев никога нямаше да узнаят, че в своя дом са посрещали още един апостол.