Яна Язова
Бенковски (43)

3. Позованите

Първият от тия позовани, с които Гаврил се запозна в Букурещ, бе някой си Стоян, когото наричаха още и Диарбекирлията. Този Стоян само преди една година бил хасковски учител, но оттогава съдбата му бе донесла големи промени и той можеше да каже, че е преживял много неща.

— Аз съм чирпанлия — каза му той. — Но още като ученик в Заара срещнах Дякон Левски в къщата на Кольо Ганчев. Тогава Дякон Левски ме натовари да занеса писма на комитета в Чирпан.

Гаврил знаеше вече кой е Дякон Левски, затуй го слушаше и благоговееше напреде му.

— После, като учител в Хасково — продължи Стоян Диарбекирлията, — аз се сприятелих с новия апостол Атанас Узунов. И той беше личен мъж и хубавец. Но хубостта му и апостолството му бяха за кратко време. Той нападна у дома му хаджи Ставря, голям чорбаджия, и му поиска пари за оръжие. Но хаджи Ставри се развикал, притекли се зетьове, синове и ратаи. Хванаха Атанаса, хванаха и мене, осъдиха ни на доживотна каторга и ни изпратиха в Диарбекир, оковани в железа. Стъпих в Мала Азия през пролетта миналата година, а през ноември намислих вече да бягам.

В Диарбекир бе дошъл на работа един бележит полски инженер на име Антон Бенковски. Той бе голям родолюбец и разбираше по-добре от нас народните работи. За своята Полша той бе истински герой и мъченик. Неговото провинение бе голямо, защото като инженер във Варшава стрелял срещу руския губернатор. Хванали го и го осъдили на вечно заточение в Сахалин. Скоро той успял да избяга оттам в Иедо, а от Иедо в Токио, където френският консул му дал „свидетелство“. С това „свидетелство“ той си пътуваше свободно из целия Ориент. А тъй като се беше установил от дълго време на работа в Диарбекир, аз го склоних да ми го продаде, за да мога и аз като него да се освободя от вериги и от робство.

Антон Бенковски ми продаде свидетелството си и през ноември миналата година, в един вълчи студ, бос и само с една риза на гърба, аз тръгнах да се скитам из Мала Азия. Минах през Ерзерум и Каре. Дълго време се въртях из Трапезунд. Най-сетне се добрах до Цариград, където се укрих при един мой добър другар, ученик в Роберт колеж.

— Ех, защо не сме се познавали тогава! — удари с ръка Гаврил. — Аз бях още там! Щях да те облека, да те нахраня, със злато да те покрия!…

И той му разказа на кои места и колко дълго бе скитал из Мала Азия. А Цариград му бил познат до най-затънтеното кьоше.

Моят другар ме кри в самия колеж 15 дни — продължи Стоян Диарбекирлията, — оттам ме снабди с пари, качи ме на един параход и щастието ми се усмихна да видя свободно Влашко. Тука отново имам възможност да се боря за свободата на моето отечество. Работя като експедитор и коректор в печатницата на Каравелов. Ям с Христо Ботев и бае Любена на една софра.

Гаврил с голямо благоговение разпита кои са тия двама души, с които Стоян Диарбекирлията очевидно намираше за голяма чест да яде хляб на една софра.

— Учени хора, книги пишат! — отговори той.

Стоян Диарбекирлията бе пред очите на Гаврила много учен мъж, народен учител, а и сам пописваше нещо за вестниците. Колко по-учени от него трябваше да бъдат ония двама, за да благоговее той така напреде им!…

Бае Любен е дългогодишен редактор, голям философ и съчинител на книги — каза Стоян Диарбекирлията. — Това, което той мисли и пише, аз трудно бих могъл да намисля и да напиша. Ала това, което Христо Ботев пише, никой не може!…

— И двамата са народни. Съдбините на народа са в техни ръце. Ти ме питаш кой е комитетът?… Аз ти отговарям: „Това е КОМИТЕТЪТ!… Като ги видиш, да знаеш: те са!“

Жалното е само, че напоследък се явиха несъгласия. Единият казва: „Аз тъй съм водил досега!…“ Другият отговаря: „Аз инак ще водя отсега нататък!…“

Гаврил дълго мисли с набръчкано чело, после рече:

— Два ата не се връзват на един мегдан!…