Стивън Кинг
Под купола (97)

3.

Първите три хижи очевидно пустееха и двамата мъже дори не си направиха труда да излизат от автомобила. Черният път неусетно се превърна в два неравни коловоза с туфи трева, прорасла между тях. От двете му страни надвисваха дървета и някои от по-ниските клони почти драскаха покрива на колата.

— Мисля, че последната хижа е точно зад завоя — предположи Франки. — След малко пътят свършва в нещо като шибан кей за лодки…

— Внимавай! — извика Младши.

На излизане от слепия завой пред тях неочаквано се показаха две деца — момче и момиче. Те стояха насред пътя и очевидно не предприемаха нищо, за да се махнат оттам. На лицата им бяха изписани потрес и недоумение. Ако Франки не бе внимавал да не повреди ауспуха и гърнето на тойотата, ако беше карал малко по-бързо, със сигурност щеше да ги блъсне. Сепнат от предупреждението на Младши, той удари спирачките и колата се закова на шейсетина сантиметра от децата.

— Боже мили, за малко! — възкликна той. — Ще получа инфаркт!

— Щом на баща ми му се размина… — подхвърли Младши, — и на теб нищо няма да ти стане.

— Какво?

— Няма значение — махна с ръка Младши и излезе от колата. Децата продължаваха да стоят на пътя. Момиченцето бе по-високо и изглеждаше по-голямо от другарчето си. Навярно бе на девет, а момченцето — на пет. Личицата им бяха бледи и изцапани. Държаха се за ръце. Момиченцето вдигна поглед към Младши, ала другото дете продължи да гледа неотклонно напред, сякаш бе хипнотизирано от предния ляв фар на тойотата.

Младши забеляза ужаса в очите на момичето и приклекна пред него.

— Миличка, добре ли си?

Тя мълчеше и момчето отговори вместо нея.

— Искам мама — изрече то, без да откъсва поглед от фара. — И искам моята скуска!

Франки се присъедини към тях.

— Истински ли са? — попита той с глас, който сякаш казваше: „Шегувам се, но не съвсем.“ Протегна се и докосна ръката на момиченцето.

То се сепна и го изгледа.

— Мама така и не се върна — промълви.

— Как се казваш, пиленце? — попита Младши.

— И коя е майка ти?

— Аз съм Рейчъл Епълтън — отвърна тя. — Това е Ейдън Патрик Епълтън. Майка ни се казва Вера Епълтън. Баща ни е Едуард Епълтън, обаче двамата с мама се разведоха миналата година и сега живее в Плейно, Тексас. Ние живеем в Уестън, Масачузетс, на Оукуей Стрийт номер шестнайсет. Телефонният ни номер е… — и тя го продиктува с безизразния тон на автоматизираните гласови съобщения.

„Ох, майко мила! — помисли си Младши. — Поредните хаховци от Масачузетс.“ Обаче всичко си идваше на мястото; кой друг би харчил скъп бензин само за да зяпа шибания листопад?

Франки също приклекна до него.

— Алис — започна той, — чуй ме, миличка. Къде е майка ти сега?

— Не знам. — В ъгълчетата на очите й се появиха големи кристални сълзи и се търкулнаха по бузките й. — Дойдохме да погледаме листата. Щяхме и да се повозим с кану. Обичаме да се возим на кану, нали, Ейд?

— Гладен съм — каза унило момченцето и също заплака.

При вида им Младши усети как също му идва да заплаче, обаче си напомни, че все пак е ченге. Ченгетата не плачеха… или поне на дежурство. Той отново попита момиченцето къде е майка им и отново Ейдън беше този, който му отговори:

— Отиде да ни донесе кремки.

— Иска да каже понички с крем — обясни Алис. — Както и да купи разни други неща. Защото се оказа, че господин Килиън не се е грижил както трябва за хижата. Мама каза, че аз трябва да се погрижа за Ейдън, защото вече съм голямо момиче, и че тя веднага ще се върне, понеже отива само до „Йодърс“. И ми каза: „Само не пускай Ейдън близо до езерото.“

Младши започна да сглобява картинката. Очевидно жената бе очаквала да завари хижата добре заредена с провизии (или поне с няколко пакета от основните продукти), но ако познаваше по-добре Роджър Килиън, едва ли щеше да разчита на него. Този човек се славеше с рядка тъпота и бе предал своя рекордно нисък интелект на цялото си домочадие. „Йодърс“ беше тясно магазинче откъм страната на Таркърс Мил, специализирано в продажбата на бира, какаов ликьор и консервирани спагети. Обикновено на човек му трябваха не повече от двайсет минути, за да стигне пеша дотам, и още двайсет, за да се върне. Само че жената не се беше върнала и Младши знаеше защо.

— Събота сутринта ли ви остави самички? — попита той. — Събота сутринта беше, нали?

— Искам мама! — извика Ейдън. — И искам скуска! Коремчето ме боли!

— Да — кимна Рейчъл. — Събота сутринта беше. Гледахме анимацийки, обаче сега не можем да гледаме нищо, понеже токът спря.

Младши и Франки се спогледаха. Децата бяха прекарали две нощи съвсем самички в пълен мрак. При това момиченцето бе на девет, а момченцето — на пет. Младши дори не смееше да си представи какво можеше да им се случи.

— Имахте ли нещо за ядене? — обърна се Франки към Алис Епълтън. — Пиленце, яли ли сте нещо?

— Намерихме една глава лук в отделението за зеленчуци — прошепна тя. — Разделихме си я на две половинки и я изядохме. Със захар.

— Мамка му! — извика Франки и побърза да добави: — Не казах това. Не сте ме чули да го казвам. Секунда. — Той се върна при колата, отвори вратата и взе да рови из жабката.

— Накъде бяхте тръгнали, Алис? — попита Младши.

— Към града. За да потърсим мама и да намерим нещо за ядене. Щяхме да минем покрай съседната хижа и после напряко през гората. — Тя посочи неопределено на север. — Мисля, че така щеше да стане най-бързо.

Младши се усмихна, но сърцето му се сви. Детето въобще не сочеше към Честърс Мил, а към ТР-90. Към непроходимия пущинак, където нямаше нищо друго освен преплетени гъсталаци и блатисти тресавища. И Купола, разбира се. Там Алис и Ейдън със сигурност щяха да умрат от глад — „Хензел и Гретел“ без щастлив край.

„А ние за малко да ги подминем — каза си той. — Господи.“

Франки се върна. Държеше в ръка шоколадово десертче „Милки уей“. Изглеждаше старо и поразтопено, но поне беше все още в опаковката си. Децата мигом се втренчиха в него с онзи поглед, който Младши свързваше с гладуващите деца в Африка. Подобни изражения на лицата на американски деца изглеждаха нереални и ужасяващи.

— Това е всичко, което намерих — заяви Франки, докато късаше опаковката. — В града ще ви намерим нещо по-добро.

Той разчупи десертчето на две половинки и ги даде на децата. След пет секунди от шоколадчето нямаше и следа. Щом преглътна и последната хапка, момченцето пъхна пръстчета дълбоко в устата си. Бузите му ритмично се засвиваха и отпускаха, докато ги смучеше.

„Досущ като куче, което облизва кокала“ — помисли си Младши и се обърна към приятеля си:

— Няма да чакаме, докато стигнем до града. Ще се отбием в хижата на дъртака и мацето. Каквото намерим, отива за децата.

Франки кимна и вдигна момченцето. Младши вдигна момиченцето. Можеше да долови миризмата на пот… и страх. Погали косата му, сякаш така щеше да прогони неприятния мирис.

— Всичко е наред, миличка — прошепна. — Ще се погрижим за теб и за братчето ти. Няма страшно. Вече сте в безопасност.

— Обещавате ли?

— Да.

Ръчичките й обгърнаха още по-силно врата му и той си каза, че това е едно от най-приятните неща, които са му се случвали.