Стивън Кинг
Под купола (234)

17.

Фил? — провикна се Анди. — Фил?

Налагаше се да крещи, защото иначе Буши със сигурност нямаше да го чуе. Бони Нандела и „Спасението“ изпълняваха „Душата ми е очевидец“. Уредбата бе усилена до дупка. Всички онези охкания и ахкания го объркваха. И ярката светлина в сградата на радиото го объркваше — чак когато застана под тези флуоресцентни лампи, Анди разбра колко тъмна е останалата част от Мил и колко силно е привикнал към тъмнината.

— Готвачо?

Никакъв отговор. Той хвърли един поглед на телевизора (Си Ен Ен с изключен звук), след това се взря и дългия прозорец, зад който се намираше студиото. Лампите вътре също светеха и апаратурата работеше (той потръпна, въпреки че Лестър Когинс се беше похвалил, че всичко се управлява с компютър), но от Фил нямаше и следа.

Изведнъж му замириса на пот, на застояла пот. Обърна се. Фил беше точно зад него, сякаш беше изникнал от пода. В едната му ръка имаше нещо подобно на дистанционно за гараж, а в другата — пистолет. Пистолетът беше насочен към гърдите на Анди. Ставите на пръста, който се беше увил около спусъка, бледнееха, а дулото потрепваше лекичко.

— Здравей, Фил — поздрави го Анди. — Исках да кажи Готвачо.

— Какво правиш тук? — попита Готвача Буши. Миризмата на пот обгръщаше всичко наоколо. Дънките и фланелката му, на която пишеше „Радиото на Исус“, бяха мръсни. Беше бос (по стъпалата му имаше черни петна), вероятно затова беше успял да се промъкне безшумно зад Анди. Косата му изглеждаше така, сякаш не я беше мил поне една година. Кървясалите му очи блуждаеха.

— Ей, пич, казвай бързо, иначе ще замлъкнеш завинаги.

Анди, който неотдавна едва не беше изпил смъртоносната розова вода, прие заплахата хладнокръвно, даже изглеждаше доволен.

— Прави каквото искаш, Фил… Готвачо.

Готвача вдигна изненадано вежди.

— Така ли?

— Точно така.

— Защо си дошъл?

— Нося ти лоши новини. Много съжалявам.

Готвача се замисли над думите му, след това се ухили, показвайки няколкото си оцелели зъба:

— Няма лоши новини. Исус идва и това е добрата новина, която поглъща всички лоши новини. Голям бонус, нали?

— Съгласен съм с теб, хвала на Бог. За нещастие или може би за щастие жена ти е вече при него.

— Какво, какво?

Анди протегна ръка и бутна дулото на пистолета надолу към пода. Готвача не се опита да го спре.

— Саманта е мъртва, Готвачо. За съжаление тя се самоуби тази вечер.

— Сами? Мъртва? — Готвача остави пистолета върху едно бюро. Задържа обаче дистанционното. През последните два дни не се разделяше с него дори през редките периоди, през които се унасяше в сън.

— Съжалявам, Фил. Готвачо.

Анди му разказа при какви обстоятелства е умряла Сами, като накрая го успокои с новината, че детето е добре (въпреки че в момента беше отчаян, Анди си оставаше непоправим оптимист).

Готвача махна небрежно с ръка, явно не му пукаше дали Литъл Уолтър е добре или не.

— Тя е гръмнала две прасета?

Сандърс се вцепени.

— Те бяха полицейски служители, Фил. Добри хора. Сигурен съм, че тя е била объркана, но това, което е направила, е много лошо. Трябва да си върнеш думите назад.

— Какво, какво?

— Няма да позволя да наричаш нашите полицаи прасета.

Фил се замисли.

— Да, да, полицаите, връщам си думите назад.

— Благодаря ти.

Готвача приведе високата си фигура (приличаше на кланящ се скелет) и се взря в лицето на Анди.

— Храбър мръсник си ти, а?

— Не — отговори му искрено той. — Просто не ми пука.

Готвача като че ли видя нещо, което го разтревожи. Сграбчи Анди за рамото.

— Добре ли си, братко?

Анди избухна в сълзи и се отпусна в един стол, зад който висеше табела, предупреждаваща: „Исус гледа всички телевизионни канали, Исус слуша всички радио честоти.“ Облегна глава на стената, точно под този странен зловещ лозунг, плачейки като дете, което е било наказано, защото е откраднало бурканче със сладко. Не бях аз, братът беше, онзи появил се изневиделица брат.

Готвача дръпна стола, който беше зад шефското бюро, след това седна и се загледа в Анди с изражение на биолог, попаднал на рядко диво животно. После каза:

— Сандърс! Да не би да си дошъл тук, за да те убия?

— Не — изхлипа той. — Може би. Да. Не съм сигурен. Но всичко в живота ми тръгна на зле. Жена ми и дъщеря ми са мъртви. Мисля, че Господ ме наказва, защото продавам тези лайна…

Готвача кимна:

— Възможно е.

— А и търся отговори. Или решение. Каквото и да е. Разбира се, исках и да ти кажа за Сами, важно е човек да постъпва правилно…

Готвача го потупа по рамото.

— Ти постъпи правилно. Благодарен съм ти. Тя не готвеше много добре, а и чистеше така, че къщата беше заприличала на кочина, но се чукаше божествено, когато беше надрусана. Защо е имала зъб на онези две ченгета?

Въпреки че беше потънал в скръб, Анди нямаше никакво намерение да му споменава, че има вероятност Сами да е била изнасилена.

— Предполагам, че Купола я е стресирал. Чу ли за Купола, Фил? Готвачо?

Другият махна небрежно с ръка, явно беше чул. Прав си за амфетамините. Грехота е да се продават. Обидно е. Производството им обаче, това е божията воля.

Анди отпусна ръце и вторачи зачервените си очи в Готвача.

— Така ли мислиш? Защото на мен не ми се вярва.

— Взимал ли си някога?

— Не! — изписка, сякаш го бяха попитали дали някога имал сексуални връзки с кокер шпаньол.

— Ако докторът ти ти предпише някакво лекарство, ще го вземеш ли?

— Е, да… разбира се… но…

— Метамфетамините са лекарство. — Готвача го изгледа важно, след това го посочи с пръст, за да наблегне на казаното. Беше си изгризал нокътя до живеца. — Метамфетамините са лекарство. Повтори!

— Метамфетамините са лекарство — повтори Анди. Като че ли беше готов да се съгласи.

— Точно така. — Готвача стана. — Те са лекарство против меланхолия. Това го е казал Рей Бредбъри. Чел ли си нещо от Рей Бредбъри?

— Не.

— Голям мозък е той. Знаел е. И е написал шибаната книга. Ела с мен. Ще ти променя живота.