Стивън Кинг
Под купола (194)

3.

31 ИЗГАРЯЙ ПРЕЧИСТВАЙ

И ЗВЯРЪТ ЩЕ БЪДЕ УЛОВЕН И ХВЪРЛЕН

В ОГНЕНОТО ЕЗЕРО (ОТРОВЕНИЕ ЙОАНОВО, 19:20)

И ЩЕ БЪДАТ МЪЧЕНИ ДЕН И НОЩ ВО ВЕКИ ВЕКОВ (20:10)

ИЗГОРИ ГРЕШНИЦИТЕ

ПРЕЧИСТИ ПРАВЕДНИЦИТЕ

ИЗГАРЯЙ ПРЕЧИСТВАЙ ИЗГАРЯЙ ПРЕЧИСТВАЙ 31

31 ПРИСТИГА ОГНЕНИЯТ ИСУС 31

Тримата мъже, наблъскани в кабината на раздрънкания оранжев камион, се загледаха учудено в това загадъчно послание. То се мъдреше върху стената на склада зад сградата на радиото и бе изписано с черни и червени букви, които бяха толкова големи, че заемаха почти цялата повърхност.

Този, който седеше по средата, беше Роджър Килиън, собственикът на птицефермата и баща на многолюдната челяд с куршумовидни глави. Той се обърна към Стюарт Бауи, който бе зад волана на камиона.

— К’во значи туй бе, Стюи?

Ала Фърн Бауи беше този, който му отговори:

— Значи, че проклетият Фил Буши е още по-изперкал и от преди, ето к’во значи. — Той отвори жабката, отмести омазнени работни ръкавици и извади револвер трийсет и осми калибър. Провери дали всички гнезда на барабана са заредени, врътна рязко китката си, при което цилиндърът се върна с щракване на мястото си, и затъкна оръжието в колана си.

— Нали знаеш, Фърн — отбеляза Стюарт, — че това е една страхотна възможност да си отнесеш ташаците?

— Мисли за него, не за мен! — отвърна Фърн и посочи към студиото, откъдето се разнасяше приглушена госпъл музика. — Друса се със собственото си производство от цяла година и сигурно е по-безопасно да си край някое буре с барут, отколкото при него.

— Фил вече иска да му викат Готвача — отбеляза Роджър Килиън.

Бяха спрели пред студиото и Стюарт бе натиснал клаксона не веднъж, а няколко пъти. Фил Буши обаче така и не се показа. Можеше да е вътре и да се крие, а можеше и да се спотайва в гората зад сградата на радиото; не бе изключено, каза си Стюарт, да се намира и в лабораторията си. Обзет от параноя, агресивен и опасен. Въпреки това обаче едва ли бе добра идея да цъфнат въоръжени при него. Ето защо той се пресегна, извади револвера от колана на Фърн и го пъхна под шофьорската седалка.

— Хей! — възмути се брат му.

— Няма да стреляш тука — отсече Стюарт. — Да не искаш да вдигнеш всички ни във въздуха? — После се обърна към Роджър: — Кога за последен път видя кльощавия кучи син?

Роджър се замисли.

— Беше поне преди четири седмици — когато получихме последната голяма доставка за града. Дето ни я докараха с оня огромен хеликоптер „Чинук“, нали се сещаш? — Произнесе го „Шинуук“; Роми Бърпи със сигурност би го разбрал.

Стюарт се замисли. Това не беше на добре. Ако Буши бе в гората, нямаше да имат проблеми. А ако дебнеше в студиото, обхванат от параноя, въобразявайки си, че са федерални агенти, вероятно пак нямаше да имат проблеми… освен ако не му хрумнеше да ги посрещне с дъжд от куршуми.

Ако беше в склада обаче… това май не вещаеше нищо добро.

— В каросерията има цял наръч здрави дълги пръти — каза Стюарт на брат си. — Вземи един от тях и ако Фил се покаже, и почне да се държи грубо, цапардосай го със сопата.

— Ами ако е въоръжен? — попита Роджър (съвсем не без основание).

— Спокойно, няма да бъде — отвърна Стюарт. Макар и да не беше никак сигурен в това, бе твърдо решен да изпълни дадените му заповеди — две бутилки пропан да бъдат доставени възможно най-бързо в болницата. „После, когато имаме възможност, ще транспортираме и останалото количество — беше казал Големия Джим. — Вече официално приключихме с амфетамините.“

Това известие донесе облекчение на Стюарт; когато Куполът се вдигнеше, той смяташе да зареже и погребалния бизнес. И да се премести на някое по-топло местенце — я Ямайка, я Барбадос… Беше се нагледал на трупове и не искаше да вижда нито един повече. Обаче не искаше той да е този, който ще каже на Готвача Буши, че излизат от играта, и изрично бе уведомил Рени за това.

„Не се притеснявай, аз ще се погрижа за Готвача“ — беше му казал Големия Джим.

Стюарт зави около сградата и спря пред задния вход. Остави двигателя включен, за да може да оперира с повдигана и лебедката.

— Вижте само! — удиви се Роджър Килиън. — Взираше се в западния хоризонт, където слънцето приличаше на разпльокано алено яйце. Скоро щеше да се скрие зад тъмните сажди, останали от горския пожар, и да почернее като при зловещо затъмнение. — Направо тръпки ме побиват, майчице мила!

— Стига си дрънкал! — скастри го Стюарт. — Искам да си свършим работата и да се пръждосваме оттук, Фърни, вземи си сопа. Някоя по-ячка.

Брат му се изкатери на каросерията, където се търкаляха парчета дърво с най-различна форма и дължина, и грабна една цепеница с размерите на бейзболна бухалка. Стисна я с две ръце и замахна, за да я пробва.

— Тази ще свърши работа — кимна той.

— „Баскин Робинс“! — промълви отнесено Роджър, без да откъсва взор от западния хоризонт. Беше заслонил очи с длан, присвивайки клепачи, поради което лицето му наподобяваше това на трол.

Междувременно Стюарт се занимаваше с отключването на задната врата — сложен процес, понеже бе снабдена с катинар и две секретни брави, — ето защо му изръмжа изнервено:

— Какви ги бръщолевиш пак?

— Ами че те имат точно трийсет и един вкуса — обясни Роджър и се усмихна, разкривайки две редици развалени зъби, които никога не бяха виждали нито Джо Боксър, нито който и да е друг стоматолог.

Стюарт нямаше представа за какво говори Роджър, ала брат му прояви по-голяма съобразителност.

— Не си мисли, че онзи надпис на стената е реклама на сладолед! — подхвърли Фърн. — Освен ако „Баскин Робинс“ не се споменават в книгата на Апокалипсиса!

— Млъквайте и двамата! — сряза ги Стюарт. — Фърни, бъди готов с тази тояга! — После блъсна рязко вратата и надзърна вътре. — Фил?

— Казах ти, че иска да го наричат Готвача — обади се Роджър. — Като онзи герой от „Саут Парк“.

— Готвач? — извика Стюарт. — Готвач, тук ли си?

Никакъв отговор. Стюарт заопипва с ръка в сумрака, като всеки миг очакваше да бъде сграбчен, и не след дълго напипа ключа за осветлението. Щом го щракна, пред погледа му се разкри зала, заемаща поне три четвърти от дължината на склада. Стените й бяха от небоядисани голи дъски, като фугите помежду им бяха запълнени с розова изолаторна пяна. Помещението беше буквално препълнено с газови бутилки от всевъзможни марки и размери. Не можеше да прецени колко бяха на брой, но ако трябваше да предположи, то щеше да е в интервала между четиристотин и шестстотин.

Стюарт закрачи бавно по централната пътека на склада, като се взираше съсредоточено в различните обозначения върху всяка от бутилките. Големия Джим изрично го бе инструктирал от кои точно да вземе и му беше казал, че ще ги открие в задната част на склада. Слава богу, оказа се точно така. Мъжът спря пред пет бутилки „общински стандарт“ с надписи „БОЛНИЦА КАТИ РЪСЕЛ“. Бяха сложени между заграбените от пощата бройки и онези с етикети „ЧЕСТЪРС МИЛ — ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ“.

— Трябва да вземем две — каза той на Роджър. — Донеси ми веригата, за да ги вържем. Фърни, ти иди ей-там и виж дали вратата към лабораторията е заключена. Ако не е, заключи я! — И Стюарт подхвърли на брат си връзката ключове.

Фърн не беше длъжен да му се подчинява, обаче си беше изпълнителен по природа и го направи. Той закрачи между стелажите с газови бутилки, които свършваха на три метра от вратата на лабораторията. Самата врата, както забеляза Фърн със свито сърце, беше открехната. Зад гърба му се разнесе дрънченето на веригата, последвано от бръмченето на повдигача и глухо металическо тракане, свидетелстващо, че първата бутилка вече е натоварена в каросерията на камиона. Струваше му се, че всички тези шумове сякаш идват отнякъде много далеч, особено когато си представи как Готвача дебне от другата страна на вратата — с кървясали очи и налудничави мисли в главата. Надрусан като за световно, с картечен пистолет в ръка.

— Готвач? — извика Фърн. — Тук ли си, стари приятелю?

Никакъв отговор. И въпреки че изобщо не му влизаше в работата — вероятно и той беше не по-малко луд, — любопитството му в крайна сметка надделя и той побутна с цепеницата си вратата, за да я отвори по-широко.

Флуоресцентните лампи на лабораторията светеха, ала иначе тази част от прочутото складово съоръжение на корпорация „Исус е цар“ изглеждаше необитавана. Нито една от двайсетте пещи — големи електрически скари, всяка от които бе снабдена с абсорбатор и бе захранвана от отделна газова бутилка — не работеше. Металните съдове, стъклениците и скъпите колби си стояха по рафтовете. Самото помещение вонеше (винаги бе воняло и винаги ще вони, каза си Фърн), ала подът беше чист и нямаше следи от занемареност. На едната стена висеше фирмен календар на автокъщата на Рени, който още стоеше на август. Може би защото някъде по това време копелето бе изгубило връзка с действителността, предположи Фърн. И вече витаеше някъде другаде. Той се осмели да пристъпи малко по-навътре в лабораторията. Беше им донесла цяло състояние, ала въпреки това никога не я беше харесвал. Миризмата й бе същата като на подготвителната зала в сутерена на погребалното им бюро.

В единия ъгъл бе обособено помещение посредством масивни стоманени панели. В средата им имаше врата. Фърн добре знаеше, че точно тук се съхранява готовата продукция на Готвача. Висококачествени кристалчета метамфетамини, опаковани не в обичайните прозрачни найлонови торбички, а в плътни полиетиленови чували за смет. Едва ли някой от наркоманите, сновящи по улиците на Ню Йорк или Лос Анджелис в търсене на хубава стока, би повярвал, че е възможно някъде да се държи първокласна дрога в такива количества. Защото пълният капацитет на помещението зад металните панели побираше количество, достатъчно да се снабдява цяла Северна Америка в продължение на месеци или дори цяла година.

„Защо изобщо Големия Джим му позволи да произведе толкова много? — зачуди се Фърн. — Защо не спряхме навреме? Какво сме си мислели, по дяволите?“ Единственият отговор, който му идваше наум, беше най-очевидният — защото можеха да си го позволят. Комбинацията от гения на Буши и всички тези безбожно евтини китайски съставки ги беше опиянила. Освен това основаха корпорацията „Исус е цар“, която прославяше делото Божие по цялото източноамериканско крайбрежие. Всеки път, когато някой повдигаше този въпрос, Джим Рени му изтъкваше този факт. А после цитираше Светото писание — „Защото работникът заслужава своята заплата“ (Евангелие от Лука) и „Не връзвай устата на вол, който вършее“ (Послание на апостол Павел към Тимотей).

Фърн така и не бе разбрал смисъла на това за вола.

— Готвач? — попита, докато пристъпи още по-навътре в лабораторията. — Приятелю?

Нищо. Той погледна нагоре и видя терасовидните съоръжения от суров дървен материал, които опасваха помещението от двете срещуположни стени. Те също се използваха за съхранение и съдържанието на кашоните, струпани там, със сигурност би заинтригувало ФБР, ФДА и АТФ^[1]. И там нямаше никого, ала Фърн забеляза нещо, което не си спомняше да е виждал преди — покрай парапетите на двата балкона минаваше дебел бял кабел, закрепен към дървото с масивни метални скоби. Дали беше електрически кабел? Тогава какво захранваше? Нима откачалката бе сложила пещи и там? Ако беше така, защо Фърн не ги виждаше? Самият кабел изглеждаше твърде дебел, за да захранва обикновен електроуред като телевизор или ра…

— Фърн! — извика Стюарт, карайки го да подскочи. — Ако го няма, ела тук и ни помогни! Искам да си ходим! По телевизията казаха, че в шест ще има извънредна новинарска емисия, така че искам да видя дали ония са измислили нещо!

В Честърс Мил „ония“ започваше все по-често да се употребява за хората от света извън Купола.

Фърн послуша брат си и закрачи към камиона. Ако беше надзърнал зад вратата, навярно щеше да види към какво са прикрепени новите електрически кабели — бяла, наподобяваща глина субстанция с формата и размерите на средноголяма тухла. Тя бе поставена на отделен рафт, където освен нея нямаше нищо друго, и представляваше пластичен експлозив.

Приготвен собственоръчно от Готвача, по негова собствена рецепта.