Стивън Кинг
Под купола (193)

2.

Пайпър Либи коленичи внимателно пред олтара и потръпна от болка, въпреки че бе положила възглавнички под подутите си колене. Тя се намести с помощта на дясната си длан, като притискаше навехнатата си лява ръка към хълбока. Болеше я по-слабо от коленете — Барби определено се бе справил добре с наместването, — ала въпреки всичко не искаше да я натоварва излишно. В момента рамото й лесно можеше да излезе отново от ставата; бяха й го казали след контузията по време на онзи футболен мач в гимназията. Пайпър събра длани и затвори очи. Езикът й инстинктивно се стрелна към кухината, където до вчера бе имало напълно здрав зъб. Обаче не й беше до него; в живота й бе зейнала далеч по-страшна празнота.

— Здравей, Боже, дето те няма — каза тя. — Пак съм аз и се обръщам сега към Теб, защото се нуждая от Твоята любов и милосърдие. — Една сълза се показа изпод подпухналия й долен клепач и се търкулна по подутата й (и обагрена в мораво) буза. — Кучето ми някъде при теб ли е? Питам, защото страшно ми липсва. Ако е при теб, надявам се да му дадеш от тамошния еквивалент на кучешка бисквитка. Заслужава да получи награда.

При тези думи от очите й рукнаха още сълзи, парливи и горещи.

— А може и да не е при теб. Според повечето религии кучетата не отиват в Рая, макар че някои секти — както и „Рийдърс Дайджест“ — са убедени в противното.

Естествено, че ако нямаше Рай, въпросът бе излишен, а тя усещаше как идеята за едно лишено от божие присъствие съществуване, за една лишена от Бог вселена й се струва все по-убедителна. Може би всички потъваме във вечната забрава, а може би ни чака нещо още по-лошо. Необятна и непроходима пустош, простираща се под бялото небе — място, където часът винаги е „никога“, посоката е „никъде“, а спътниците ти са „никои“. С други думи, нещо като познатото старо „Дето те няма“ — последен пристан за лошите ченгета, избухливите пасторки, прострелялите се деца и самоотвержените немски овчарки, които умираха, за да защитят стопанките си. Без Бог, който да отсее зърното от плявата. И макар че в това да се молиш на подобна абстракция имаше солидна доза театралничене (ако не и богохулство), от време на време помагаше.

— Но не за Рая ми пука в момента — изрече Пайпър, — а за това каква част от случилото се с Кловър е по моя вина. Знам, че съм виновна, понеже гневът ми взе надмощие над мен. Отново. Религиозното ми обучение казва, че Ти си ме създал толкова избухлива и вече от мен зависи да го преодолея, ала ненавиждам тази идея. Не я отхвърлям напълно, но я ненавиждам. Кара ме да си мисля за случаите, когато отиваш с колата си в сервиза и автомонтьорът винаги намира начин да обвини теб за проблема. „Карали сте я твърде много“, „Карали сте я твърде малко“, „Забравили сте да освободите ръчната спирачка“, „Забравили сте да вдигнете прозорците и дъждът е повредил електрическите инсталации“… А знаеш ли кое е най-лошото? Че ако наистина Те няма, не мога да те обвиня за нищо! И какво остава? Шибаната наследственост?

Тя въздъхна тежко.

— Съжалявам за неприличната дума; защо просто не се престориш, че не съм я казала, а? Майка ми постъпваше точно така. Междувременно имам друг въпрос: какво да правя оттук нататък? Градът е затънал в ужасни проблеми, а аз искам да помогна по някакъв начин, само дето още не знам как. Чувствам се глупава, слаба и объркана. Предполагам, че ако бях някой от онези старозаветни пустинници, щях да кажа, че имам нужда от знамение. И мисля, че в този момент дори нещо от сорта на „СЛАНИ ПО-ОТСТЪПЧИВА“ или „КАРАЙ ПО-БАВНО В РАЙОНА НА УЧИЛИЩЕТО“ би свършило работа.

В мига, в който го изрече, външната врата се отвори, след което силно се затръшна. Преподобната погледна през рамо, едва ли не очаквайки да зърне някой ангел в пълно снаряжение (с крила и ослепително бяла роба). „Ако иска да се бием, първо ще трябва да изцели рамото ми“ — мина през обърканото й съзнание.

Обаче не беше ангел, а Роми Бърпи. Половината копчета на ризата му бяха разкопчани, краищата й се развяваха и човекът изглеждаше не по-малко съкрушен от нея. Той закрачи по централната пътека между скамейките, но щом я зърна, се закова на място. И двамата изглеждаха еднакво изненадани.

— Боже мили! — възкликна Роми (с луистънския му акцент това прозвуча като „божей милий“). — Извинявай, не знаех, че си тук. Ще дойда по-късно.

— Няма нищо — отвърна Пайпър и се изправи, помагайки си единствено с дясната ръка. — Вече приключих.

— Аз всъщност съм католик… — започна мъжът („Гледай ти!“ — каза си преподобната) — … но нали в Честърс Мил няма католическа църква… ти си наясно с това като свещеник… и нали знаеш какво казват за бурята и пристанището… Казах си, че няма да е зле да намина и да кажа една молитва за Бренда. Винаги съм харесвал тази жена. — Той избърса бузата си с ръка. Стържещият звук от допира между дланта му и наболата му брада отекна изненадващо силно в притихналата църква. Кичурите му в стил Елвис бяха клюмнали покрай ушите му. — Не просто я харесвах; обичах я. Никога не съм й го казвал, но мисля, че Бренда го знаеше.

Пайпър го изгледа с нарастващ ужас. Бе прекарала целия ден тук и въпреки че знаеше за случилото се пред „Фуд Сити“ — неколцина от енориашите й я бяха известили, — не беше чула нищичко за Бренда Пъркинс.

— Бренда? Какво й се е случило.

— Била е убита. Както и другите. Казват, че оня тип Барби го е сторил. Арестуваха го.

Преподобната притисна длан към устата си и се олюля. Роми се втурна към нея и я прихвана през кръста. В продължение на няколко секунди двамата останаха така пред олтара, досущ като млада двойка, която всеки момент ще бъде венчана, когато външната врата отново се отвори и Джаки въведе Линда и Джулия в църквата.

— Май идеята ми не се оказа чак толкова добра — отбеляза Джаки.

Интериорът на църквата бе като резонатор и макар че полицайката не говореше високо, Пайпър и Роми Бърпи я чуха идеално.

— Не си тръгвайте — спря ги преподобната. — Особено ако е заради случилото се. Не мога да повярвам, че господин Барбара… не бих казала, че е способен на подобно нещо. Та той намести рамото ми… Беше изключително мил и внимателен. — Тя се замисли над думите си. — Предвид обстоятелствата, де. Елате при нас. Моля ви, елате.

— Това, че можеш да наместиш рамо, не те прави неспособен за убийство — изтъкна Линда, ала прехапа устни и завъртя нервно венчалната си халка.

Джаки я хвана за китката.

— Трябва да бъдем дискретни, нали не си го забравила?

— Мисля, че е твърде късно за това — въздъхна Линда. — Вече ни видяха с Джулия. Ако напише репортаж и тези двамата кажат, че сме били в нейната компания, ще го отнесем.

Пайпър нямаше представа за какво говори полицайката, но долови същината на думите й. Тя вдигна дясната си ръка и я размаха.

— Тук сте в моята църква, госпожо Евърет, и мога да ви уверя, че казаното тук остава зад тези стени.

— Обещавате ли? — попита Линда.

— Да. Така че защо не поговорим за това, което ви интересува? Тъкмо се молех за знак свише и вие се появихте.

— Не вярвам в такива неща — заяви Джаки.

— Нито пък аз — подхвърли преподобната и се засмя.

— Това не ми харесва — намръщи се Уетингтън. Говореше на Джулия. — Каквото и да казва, тук просто има твърде много хора. Да си изгубя работата като Марти е най-малкото. Ще се оправя някак, и бездруго заплатата в полицията е мизерна. Обаче Джим Рени да ме вземе на мушката… — Тя поклати глава. — Това вече не е добра идея.

— Не сме твърде много — обади се Пайпър. — Точно толкова сме, колкото трябва. Господин Бърпи, можете ли да пазите тайна?

Роми Бърпи, който имаше толкова много съмнителни сделки зад гърба си, че сам не помнеше броя им, кимна и вдигна показалец пред устните си.

— Ням съм — каза. Думите му прозвучаха като „Няма сън“.

— Тогава да отидем в дома ми — предложи преподобната. Щом видя, че Джаки още се колебае, Пайпър протегна към нея лявата си ръка… движейки я изключително бавно и предпазливо. — Хайде, да обсъдим всичко заедно. Може би на по глътка уиски?

И Джаки най-накрая склони.