Стивън Кинг
Под купола (24)

1.

Началникът на полицията в Честърс Мил не чу нито едната, нито другата експлозия, макар че беше на моравата пред къщата си на Морин Стрийт и събираше с гребло опадалите сухи листа. Портативното радио, което беше сложил на капака на хондата на жена си, беше настроено на радио WCIK (идентификационният код означаваше „бог е цар“^[1], затова местните младежи наричаха станцията „Радиото на Исус“).

Освен това слухът на полицейския началник не беше като едно време. Че кой на шейсет и седем има остър слух?

Той обаче чу първата сирена, чийто вой проряза деня; слухът му беше настроен за този звук, както майчиното ухо — към плача на децата. Хауард Пъркинс дори знаеше чия е колата и кой шофира. Само пожарни номер три и четири още бяха със старомодните сирени, но Джони Трент беше закарал номер три в Касъл Рок за тъпото учение. Наричаха го „контролиран пожар“, въпреки че в действителност въпросното учение се свеждаше до това зрели мъже да си играят игрички. Следователно колата беше номер четири, марка „Додж“, и я караше Хенри Морисън.

Хауард се облегна на греблото, наклони глава и наостри уши. Воят на сирената постепенно заглъхна и той пак се захвана със сухите листа. Бренда излезе на малката веранда. Почти всички в Мил наричаха шефа на полицията Дюк^[2] — прозвище, останало от ученическите му години, когато не пропускаше филм с Джон Уейн в местното кино „Стар“, но след като се ожениха, Бренда му измисли друг прякор. Който той не харесваше.

— Хауи, токът изгасна. И се чуха гърмежи.

Хауи. Хауи, та Хауи! Като гологлавия тъп комик Хауи Мандъл по телевизията! Той се опита да се примири като истински християнин — да му се не види, наистина се примири, само че понякога се питаше дали прякорът донякъде не носеше вина за джаджата в гърдите, която му бяха сложили лекарите.

— А?

Тя забели очи, измарширува до радиото върху капака на колата и го изключи, прекъсвайки по средата „Приятел наш Исусе“ в изпълнение на хора на Норман Лубоф.

— Колко пъти съм ти казвала да не слагаш тази пущина върху колата ми? Ще я издраскаш и ако реша да я продам, цената автоматично ще падне.

— Прощавай, Брен. Какво каза?

— Токът изгасна! И нещо избумтя. Може би натам отива Джони Трент.

— Хенри е — поправи я той. — Джони е в Касъл Рок.

— Който ще да е…

Зави друга сирена, само че от новия модел, който Дюк Пъркинс мислено наричаше „птичка-чуруличка“. Това ще да беше Джаки Уетингтън с номер две. Нямаше кой друг да е. Излязла беше с колата, докато Рандолф седеше в управлението, вирнал крака на бюрото си, люлееше се на стола и четеше „Демократ“. Или се беше затворил в клозета. Питър Рандолф беше читаво ченге и в дадени моменти можеше да проявява нечувана твърдост, обаче Дюк не го харесваше. Отчасти понеже явно беше подлога на Джим Рени, но най-вече защото го смяташе за мързелив, а Дюк Пъркинс не понасяше полицаите-лентяи.

Бренда се кокореше срещу него. Цели четирийсет и три години беше омъжена за полицай и знаеше, че два гърмежа, две включени сирени и прекъсване на тока не вещаеха нищо добро. Щеше да се учуди, ако Хауи смогнеше да събере сухите листа от моравата или да слуша по радиото как драгоценните му „Пуми“ от Туин Мил размазват футболистите от Касъл Рок.

— Обади се в участъка — промърмори. — Нещо се взриви. Дано няма жертви.

Той свали от колана си мобилния телефон. Проклетият апарат висеше там като пиявица от зори до мрак, но нямаше спор, че вършеше работа. Дюк не набра номера, само се втренчи в телефона, очаквайки да зазвъни.

В този момент обаче се обади друга птичка-чуруличка: кола номер едно. И Рандолф си беше размърдал задника. Което означаваше, че работата е много дебела. Дюк вече не смяташе, че ще го потърсят по мобилния, и го затъкна обратно в колана, но тъкмо тогава апаратът иззвъня. Обаждаше се Стейси Могин.

— Стейси? — Той знаеше, че няма нужда да крещи в проклетата машинка — Бренда му го беше казала поне сто пъти, обаче той го правеше по навик. — Какво търсиш в участъка в събота, мамка…

— Не съм там, обаждам се от нас. Питър ме помоли да ти предам, че на шосе 119 е станало голямо мазало. Каза, че… — Тя се поколеба. — Че са се сблъскали самолет и камион за превоз на дървесина.

— Не виждам как може да се случи, но…

Самолет. Господи! Преди около пет минути или малко повече, докато той събираше сухите листа и припяваше на Исусовото радио…

— Самолетът на Чък Томпсън ли? Видях един нов-новеничък пайпър да прелита над нас. При това много ниско.

— Не знам, началство, предавам ти каквото ми каза Питър.

Бренда вече преместваше колата си, за да може той да изкара на заден ход тъмнозеления полицейски автомобил. Беше оставила транзистора до купчинката сухи листа.

— Ей, Стейс, и при вас ли угасна токът?

— Да. И телефоните не работят. Обаждам ти се по мобилния. Май работата е дебела, а?

— Дано не си права. Ще отидеш ли в управлението? Бас държа, че там няма никой и е отключено.

— След пет минути съм там. Обади ми се по радиостанцията.

— Дадено.

Докато Бренда вървеше обратно към къщата, градската сирена се включи — ужасяващ вой, от който Дюк Пъркинс винаги изтръпваше. Все пак той не потегли веднага, а прегърна жена си през кръста. Тя никога не забрави жеста му.

— Не обръщай внимание на сирената, Брени. Настроена е да се включва при всяко спиране на тока. Ще спре след три минути. Най-много четири. Забравих как е програмирана.

— Знам, но пак ми е гадно. Помниш ли, че онзи кретен Анди Сандърс я пусна на единайсети септември? Все едно пилоти-камикадзе щяха да ни нападнат всеки миг.

Дюк кимна.

Анди Сандърс наистина беше кретен. Но беше и председател на общинския съвет — кукла с физиономията на веселяка Мортимър Снърд от „Мъпет Шоу“, седнала на скута на Големия Джим Рени.

— Мила, бързам.

— Знам. — Все пак тя го изпрати до колата. — Какво е станало? Знаеш ли нещо повече?

— Стейси каза, че на шосе 119 са се сблъскали камион и самолет.

Бренда плахо се усмихна:

— Шега е, нали?

— Не и ако двигателят на самолета се е повредил и пилотът се е опитвал да се приземи на шосето — отвърна Дюк.

Усмивката на жена му помръкна и тя притисна юмрук между гърдите си — жест, който Дюк познаваше добре. Седна зад волана и макар че патрулната кола беше сравнително нова, седалката вече се беше поиздънила под тежестта му. Дюк Пъркинс беше тежка категория.

— През почивния ти ден! — възкликна тя. — Голяма гадост!

— Ще им се наложи да ме приемат неглиже — заяви гой и се усмихна. Усмивката му беше служебна. Очертаваше се дълъг и тежък ден. — Остави ми един-два сандвича в хладилника, става ли?

— Само един. Започваш да напълняваш. Дори доктор Хаскел го каза, а той не е от хората, дето говорят празни приказки.

— Добре де, един. — Дюк понечи да потегли на заден ход, но спря. Надвеси се през спуснатото стъкло и жена му се досети, че иска да го целуне. Впи устни в неговите, докато сирената продължаваше да раздира хладния есенен въздух, а той я помилва по шията — ласка, от която винаги я побиваха тръпки и за която напоследък мъжът й рядко се сещаше.

Милувката под лъчите на слънцето: тя никога не я забрави.

Извика нещо, докато колата се отдалечаваше по алеята. Дюк чу само няколко думи. Май беше крайно време да отиде на лекар — наистина започваше да оглушава. В краен случай щеше да си сложи слухово апаратче. Въпреки че тогава Рандолф и Големия Джим със сигурност щяха да изритат одъртяващия му задник.

Удари спирачки и пак се надвеси през стъклото:

— Какво да си пазя?

— Пейсмейкъра! — изкрещя тя и се засмя. Още усещаше как дланта му милва шията й, която до скоро, сякаш до вчера, беше гладка като коприна. Е, може би не до вчера, а до завчера, когато бяха слушали Кей Си и „Съншайн Бенд“ вместо Радиото на Исус.

— Дадено! — извика той и отпраши с автомобила.

Бренда повече не го видя жив.