Стивън Кинг
Под купола (329)

7.

Те наистина бяха високи. И ужасни.

Барби ги видя, когато ръцете му престанаха да треперят. Прииска му се да пусне кутията, но събра сили и продължи да я стиска, наблюдавайки съществата, които държаха гражданите на Честърс Мил в плен и ги измъчваха за удоволствие (ако Ръсти беше прав в предположението си).

Лицата им — ако това наистина бяха лица — бяха ъгловати, но ъглите непрекъснато се извиваха и променяха, сякаш отдолу имаше нещо аморфно. Той не можеше да каже колко точно са, нито пък да определи къде се намират. Отначало мислеше, че са четири, после — осем, а накрая — само две. Те предизвикваха у него дълбока ненавист, може би защото бяха чужди, трудни за възприемане. Частта от мозъка му, която преработваше сетивната информация, сякаш не можеше да дешифрира импулсите, изпращани от очите му.

„Очите ми не могат да ги видят дори с телескоп. Тези същества са в някаква далечна галактика.“

Нямаше как да е сигурен — разумът му казваше, че е възможно собствениците на кутията да са се скрили в база, намираща се под Южния полюс, или да обикалят Луната с междузвездния си кораб, — но вярваше, че е така. Те си бяха вкъщи, каквото и да означаваше това. Те наблюдаваха. И се забавляваха.

„Забавляват се със сигурност, та нали чувам гадния им смях.“

След това той се върна отново в гимнастическия салон във Фалуджа. Беше топло, защото нямаше климатици; вентилаторите на тавана с мъка размърдваха смрадливия въздух. Бяха пуснали заподозрените с изключение на двамата иракчани, които бяха проявили неблагоразумие да се държат високомерно след атентатите, при които две импровизирани взривни устройства бяха отнели живота на шестима американци, а снайперист беше отнел още един — този на Карстеърс — момче от Кентъки, което всички харесваха. Така че те започнаха да ритат иракчаните и да им събличат дрехите. Барби искаше да каже, че е излязъл, макар че не беше излязъл. Искаше да каже, че не е участвал, макар че беше участвал. Всички се бяха разгорещили. Спомни си как срита единия от иракчаните по кльощавия, опръскан с лайна задник, както и червената следа, която войнишката му обувка беше оставила. Двамата иракчани вече бяха чисто голи. Спомни си как Емерсон ритна другия по топките — толкова силно, че те отскочиха рязко напред. Емерсон беше казал: „Това е за Карстеърс, чернилко мръсна.“ Някой скоро щеше да подаде американското знаме на майка му, която щеше да седи на сгъваемо столче до гроба и да плаче. Както винаги, както винаги. И тогава, тъкмо когато Барби осъзна, че е началник на тези мъже, сержант Хакермайер изправи единия от иракчаните на крака, хващайки го за дрипавата куфия (само това му беше останало), и го блъсна към стената. Опря пистолета си в главата му и тъй като никой не го спря, дръпна спусъка. Стената се опръска с кръв и всичко свърши — сбогом, иракчанино, не забравяй да пишеш, когато не си зает с изчукване на девойки.

Барби пусна кутията и се опита да стане, но краката му се подгънаха. Ръсти го сграбчи и му помогна да се задържи изправен.

— Господи! — възкликна Барби.

— Видя ги, нали?

— Да.

— Деца ли са? Как мислиш?

— Възможно е — отговори той, но сърцето му казваше друго. — Възможно е.

Те се отправиха с бавна крачка към другите, които се бяха струпали пред къщата.

— Добре ли си? — попита Роми.

— Да — отговори Барби. Смяташе да поговори с децата. И с Джаки. С Ръсти също. Но не сега. Първо трябваше да се вземе в ръце.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Роми, има ли в магазина още оловни ролки? — попита Ръсти.

— Да. Оставих ги на рампата.

— Добре — каза Ръсти и помоли Джулия да му услужи с телефона си. Надяваше се, че Линда си е вкъщи, а не в стаята за разпити в участъка; нищо друго не му оставаше, освен да се надява.