Стивън Кинг
Под купола (245)

3.

Ръсти се обади на Клеър Макклачи от колата. Беше рано, но тя отговори на първото позвъняване. Той не се изненада. Никой в Честърс Мил не спеше добре напоследък, не и без помощта на хапчета.

Тя обеща, че най-късно до осем и половина Джо и приятелите му ще са в къщата; лично щяла да ги докара, ако се наложело. После тихичко добави:

— Мисля, че Джо си пада по Нори Калвърт.

— Възможно ли е да не си пада — каза Ръсти.

— Налага ли се да ги водите там?

— Да, но не и в зоната с висока радиация. Обещавам ви госпожо Макклачи.

— Клеър. За да позволя да заведеш сина ми на място, което животните очевидно се самоубиват, трябва да си говорим на първо име.

— Доведи Бени и Нори у вас, а аз обещавам да се грижа за тях и за Джо по време на екскурзията. Става ли?

Клеър се съгласи. Пет минути след като затвори телефона, Ръсти напусна зловещо пустата Мотън Роуд и подкара по Дръмънд Лейн — къса уличка, на която се намираха най-хубавите къщи в Ийстчестър. На пощенската кутия пред най-хубавата от най-хубавите пишеше „Бърпи“. Не след дълго се озова в кухнята на Бърни, където жената на Ромео — Микела, му наля кафе (топло кафе — генераторът в тяхната къща все още работеше). Лицата и на двамата бяха бледи и мрачни. Роми беше с костюм, а Микела все още беше по пеньоар.

— Как мислиш, дали онзи мъж Барби наистина е убил Бренда? — попита Роми. — Защото ако я е убил драги приятелю, аз лично ще го пречукам.

Микела докосна ръката му.

— Ти не би постъпил толкова глупаво, скъпи.

— Според мен не е виновен — отговори Ръсти. — Мисля, че са го натопили. Но това да си остане между нас, защото иначе може да имаме сериозни проблеми.

— Роми обичаше тази жена. — Микела се усмихваше, но гласът й беше хладен. — Повече от мен вероятно.

Роми не отрече, нито пък потвърди, всъщност като че ли изобщо не чу жена си. Той се приведе към Ръсти и вторачи кафявите си очи в него.

— Какво имаш предвид, докторе? Как така са го натопили?

— Хайде да не говорим за това сега. Дошъл съм тук по друга работа, която, опасявам се, също е секретна.

— Щом е така, аз не искам да присъствам. — Микела напусна стаята, взимайки чашата си с кафе.

— Тази жена няма да ми пусне нощес — измърмори Роми.

— Съжалявам.

Роми сви рамене.

— Имам друга, в другия край на града. Мики знае, по се преструва, че не знае. Кажи ми каква е тази работи докторе!

— Едни деца смятат, че са намерили устройството което генерира Купола. Малки са, но са умни. Вярвам им. Имат Гайгеров брояч, с помощта на който са отчели висока радиация на Блек Ридж Роуд. Радиацията не е била опасна, но пък и те не са се приближавали много.

— Близо до кое? Какво са видели?

— Мигаща пурпурна лампичка. Знаеш ли къде е старата овощна градина?

— Да. Имота на Маккой. Водил съм момичета там. Целият град се вижда като на длан. Имах един стар уилис… — Той се замечта за момент. — Е, няма значение. Просто някаква мигаща лампичка?

— Попаднали също така на много мъртви животни — елени, мечка. Децата стигнали до извода, че животните са се самоубили.

Роми го изгледа мрачно.

— Идвам с теб.

— Съгласен съм… донякъде. Един от нас ще трябва да се приближи съвсем, и този някой ще съм аз. Само че ми трябва предпазен костюм.

— Какво си наумил, докторе?

Ръсти започна да му обяснява. Когато приключи, Роми извади един пакет „Уинстън“ и му предложи цигара.

— Любимите ми. — Медикът си взе една. — Е, какво мислиш?

— О, мога да ти помогна — отвърна Роми и запали цигарите. — В моя магазин има всичко, това е добре известно. — Той посочи към Ръсти с цигарата си. — Но няма да ти е приятно твои снимки да излязат във вестника, защото ще изглеждаш ужасно смешно.

— Не ми пука за това — каза Ръсти. — Вестникът изгоря снощи.

— Чух. Пак онзи Барбара. Приятелите му.

— Наистина ли вярваш, че той е замесен?

— О, аз съм вярващ човек. Когато Буш каза, че Ирак има ядрено оръжие, аз му повярвах. Дори започнах да убеждавам хората, че президентът не греши. Вярвам и че Осуалд е действал сам.

Микела се провикна от другата стая:

— Я зарежи този фалшив френски акцент.

Бърпи се ухили на Ръсти така, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли на какъв тормоз съм подложен“, после отговори на жена си:

— Да, скъпа. — Вече нямаше и следа от френския му акцент. Той отново погледна събеседника си. — Остави колата си тук. Ще отидем с моя микробус. По-широк е. Ще ме оставиш в магазина, а после ще отидеш да вземеш онези деца. Аз ще приготвя предпазния ти костюм, но що се отнася до ръкавици… не знам.

— В рентгенологията на болницата има ръкавици с оловно покритие. Стигат чак до лактите. Мога да взема една от престилките…

— Добра идея, би било ужасно да ти пострадат сперматозоидите.

— Вероятно ще намеря и предпазни очила, от онези, които техниците и рентгенолозите са ползвали през седемдесетте. Макар че може и да са ги изхвърлили. Надявам се, че радиацията няма да е много по-висока от последния отчет, направен от децата, който всъщност е бил в зелената зона.

— Да, ама нали каза, че те не са се приближили.

Парамедикът въздъхна.

— Ако стрелката на Гайгеровия брояч покаже между осемстотин и хиляда, запазването на плодовитостта ми ще бъде най-малката ми грижа.

Преди да тръгнат, Микела (вече носеше къса пола и семпъл пуловер) нахлу в кухнята и започна да мъмри съпруга си. Щял да ги въвлече в неприятности. Случвало се било преди, сега пак щяло да се случи същото. Само че сега щяло да бъде много по-зле.

Роми я взе в прегръдките си и започна да й говори на френски. Тя също премина на френски, като засъска злобно. Той не й се даваше. Тя го удари два пъти с юмрук в рамото, след това изкрещя и го целуна.

Когато излязоха отвън, Роми сви сконфузено рамене:

— Тя си е такава. Има душа на поет и нрав на куче.