Стивън Кинг
Под купола (340)

18.

Линда натъпка консервите в две платнени торби; канеше се да ги занесе до вратата на кухнята, когато нещо я накара да ги остави в килера (остави ги там вероятно защото Търстън и децата все още не се бяха приготвили). Когато видя, че Тибодо се задава по алеята, разбра, че е постъпила правилно. Вече беше силно изплашена, но щеше да има още по-основателни причини да се страхува, ако той видеше торбите с консерви.

„Отивате ли някъде, госпожо Евърет? Хайде да поговорим по този въпрос.“

Проблемът беше, че от всички нови ченгета, назначени от Рандолф, Тибодо беше единственият, който имаше ум в главата си.

„Защо Рени не изпрати Сиърлс?“

„Елементарно, Уотсън, защото Мелвин Сиърлс е тъп.“

Тя погледна през прозореца на кухнята и видя, че Търстън люлее Джанел и Алис на люлките. Одри лежеше наблизо, подпряла муцуна върху едната си лапа. Джуди и Ейдън седяха в пясъчника. Джуди беше прегърнала Ейдън с една ръка, като че ли се опитваше да го утеши. „Милото ми добро момиченце“ — помисли си тя. Надяваше се, че ще успее да отпрати Тибодо, преди изобщо петорката в задния двор да разбере, че той е идвал. За последно беше участвала в постановка в колежа, когато игра ролята на Стела в „Трамвай «Желание»“, но тази сутрин пак трябваше да излезе на сцената. Не искаше да получи аплодисменти или добри отзиви, искаше само да запази свободата си и свободата на тези отвън.

Мина бързо през дневната, като преди да отвори вратата, „монтира“ на лицето си подобаващото за случая тревожно изражение. Картър стоеше на изтривалката, на която пишеше „Добре дошъл“; беше вдигнал юмрук, за да почука на вратата. Линда погледна нагоре; беше висока метър и седемдесет и пет, но той стърчеше с петнайсетина сантиметра над нея.

— Я виж ти — каза той и се усмихна. — Изглеждаш свежа като репичка, а още няма седем и половина.

На Картър не му беше много до усмивки, защото тази сутрин работата не вървеше. Проповедничката я нямаше, вестникарската кучка я нямаше, двете й репортерчета като че ли се бяха изпарили, Роуз Туичъл — също. Ресторантът беше отворен, но Уилър, който обслужваше клиентите, твърдеше, че няма представа къде е Роуз. Картър му беше повярвал. Ансън Уилър приличаше на куче, което е забравило къде е заровило любимия си кокал. Съдейки по ужасните миризми, които се носеха откъм кухнята, човек можеше да стигне до извода, че той е забравил и как се готви. Картър беше проверил дали ресторантският микробус не е отзад. Нямаше го, което не го изненада.

След това беше проверил универсалния магазин, като беше блъскал с юмруци по вратата отпред, а след това и отзад, където немарлив работник беше оставил няколко ролки покривен материал, сякаш за да могат онези с чевръстите пръсти да го забършат по-лесно. Само че на кого би му притрябвал покривен материал, при условие че в града вече не вали?

Картър смяташе, че и къщата на Евърет ще е празна, но реши да провери и нея, за да може после да каже, че е следвал нарежданията на шефа си. Докато вървеше по алеята обаче, откъм задния двор долетяха детски гласове. А и микробусът на Линда беше тук. Със сигурност беше нейният — на таблото му беше залепена лампичка. Рени му беше казал да разпитва умерено, но тъй като успя да намери единствено Линда Евърет, Картър реши, че може да приложи по-твърди методи. Независимо дали й харесваше или не, тя щеше да отговаря и за тези, които не беше успял да намери. Бившата полицайка обаче заговори, преди той да успее да отвори уста. Не само че заговори, но и го хвана за ръката и го завлече вътре в къщата.

— Намерихте ли го? Моля те, Картър, кажи, добре ли е Ръсти? Ако не е… — Тя пусна ръката му. — Ако не е, говори тихо, защото децата са отзад. Вече им се струпаха достатъчно тревоги.

Картър мина покрай нея, влезе в кухнята и погледна през прозорчето над мивката.

— Какво прави докторът-хипар тук?

— Доведе децата, за които се грижи. Каро ги заведе на снощната среща и… знаеш какво й се случи.

Картър се изненада от бързото й дърдорене. Може би не знае нищо. Фактът, че е била на снощната среща и че все още е тук, говореше в подкрепа на тази идея. „А дали не се опитва да ме извади от равновесие? Дали не предприема, как се казваше… превантивни действия? Възможно е, тя е умна. Това си личи от пръв поглед. Освен това е доста привлекателна за жена на нейната възраст.“

— Намерихте ли го? Да не би Барбара… — Тя с лекота придаде тревожна нотка на гласа си. — Да не би Барбара да му е сторил нещо? Да не би да го е пребил и да го е зарязал някъде? Можеш да ми кажеш истината.

Той се обърна към нея, усмихвайки се непринудено. Бледата светлина, идваща от прозореца, едва докосваше лицето му.

— Ти първа.

— Какво?

— Казах, ти първа. Ти ми кажи истината.

— Знам единствено, че го няма. — Раменете й се отпуснаха. — А ти не знаеш къде е. Виждам, че не знаеш. Ами ако Барбара го убие? Ами ако вече го е…

Картър я сграбчи и я завъртя, както би завъртял партньорката си на танци, после изви ръката й зад гърба толкова силно, че рамото й изпука. Тя не беше усетила какво ще последва, защото действията му бяха направо светкавични.

„Той знае. Знае и ще ме измъчва. Ще ме измъчва, докато не кажа.“

Усещаше топлия му дъх върху ухото си. Наболата му брада одраска бузата й и тя потрепери.

— Не продавай краставици на стар краставичар, мамче — каза тихичко той. — Двете с Уетингтън винаги сте били дупе и гащи. Да не би да искаш да ми кажеш, че не си знаела, че тя се кани да освободи съпруга ти? Това ли искаш да ми кажеш?

Той издърпа ръката на Линда още по-нагоре. Тя прехапа устни, за да не изпищи. Децата бяха там отвън; Джанел се провикна през рамо към Търстън, настоявайки той да бута по-силно люлката. Ако чуеха писък…

— Ако ми беше казала, щях да кажа на Рандолф — изломоти задъхано тя. — Мислиш ли, че бих изложила на риск Ръсти, при условие че той не е сторил нищо лошо.

— Сторил е достатъчно. Заявил е, че няма да лекува шефа, докато той не подаде оставка. Чисто изнудване. Чух го. — Отново дръпна ръката й. Линда изстена. — Нещо да кажеш по този въпрос? Мамче?

— Може и да си прав. Нито съм го виждала, нито съм го чувала, така че не знам какво е станало. Но той е единственият медик в този град. Рени не би го екзекутирал. Барбара, може би, но Ръсти — не. Разбирам това, ти също трябва да го разбереш. А сега ме пусни.

Картър за малко да я послуша. Всичко отговаряше. След това му хрумна по-добра идея. Изблъска Линда към мивката.

— Наведи се, мамче.

— Не!

Той отново дръпна ръката й. Линда имаше чувството, че раменната й става всеки момент ще изскочи.

— Наведи се! Все едно че миеш прекрасната си руса косица.

— Линда! — провикна се Търстън. — Как си?

„Господи, не му позволявай да ме пита за продуктите. Моля те, Господи!“

Тогава през главата й мина друга мисъл: „Къде са куфарите на децата? Ами ако са в дневната?“

— Кажи му, че си добре — каза Картър. — Не е нужно да забъркваме хипара в тази работа. И децата. Нали така?

Разбира се, че не. Само че къде бяха куфарите им?

— Добре! — извика тя.

— Привършваш ли вече? — попита той.

„О, Търстън, млъкни!“

— Още пет минути и съм готова.

Търстън като че ли се канеше да я попита още нещо. Отказа се и продължи да люлее момичетата.

— Добре се справи. — Картър се беше притиснал в нея. Имаше ерекция. Тя усещаше пениса му през дънките си. Струваше й се, че е с размерите на голям банан.

— Още пет минути и си готова?

Линда се канеше да излъже, че е приготвяла закуска, когато се сети, че мръсните купи са в мивката. Нищо не й идваше наум, затова за момент й се прииска той отново да притисне члена си в задника й (когато долните им глави са заети, мъжете превключват горните си глави на автоматичен режим).

Той обаче направи друго — изви още по-жестоко ръката й.

— Говори, мамче. Направи татко щастлив.

— Курабийки — изпъшка тя. — Казах му, че ще изпека курабийки. Децата поискаха.

— Курабийки без електричество — измънка замислено той. — Много добър опит.

— От онези, които не се пекат! Погледни в килера, кучи сине! — Ако погледнеше, щеше да види, че на рафта наистина има купа с овесена смес за приготвяне на „студени“ курабийки. Щеше обаче да види и че на пода лежат торби с провизии. Нямаше как да ги пропусне, защото рафтовете вече бяха почти празни.

— Не знаеш къде е. — Той пак я беше подпрял отзад. Тя почти не обърна внимание на този факт, защото рамото я болеше ужасно. — Сигурна ли си?

— Да. Мислех, че знаеш. Мислех, че идваш да ми кажеш, че е ранен или мър…

— Хубаво лъжливо задниче. — Ръката й отскочи още по-нагоре и болката стана нетърпима. В гърлото й се надигаше вик. Тя успя някак си да го възпре. — Мисля, че знаеш много неща, мамче. И ако не си развържеш езика, ще ти извадя рамото. Последен шанс. Къде е той?

Линда се примири с мисълта, че или ръката й, или рамото й ще пострада сериозно. А може би и ръката, и рамото. Въпросът беше в това дали ще издържи да не се разпищи. Иначе Джитата и Търстън щяха да дотичат на секундата. Свела глава, с коса висяща над мивката, тя каза:

— В задника ми е. Защо не ме целунеш там, шибаняко. Може той да изскочи навън, за да ти каже „здрасти“.

Вместо да й счупи ръката, Картър се засмя. Шегичката му се стори добра. Освен това вече й вярваше. Щом се беше осмелила да му говори така, значи не знаеше нищо. Съжаляваше обаче, че тя е с дънки. Вероятно и ако носеше пола, пак нямаше да може да я изчука, но поне щеше да е много по-близо до „истината“. Помисли си: „Все пак ми беше приятно, че се поотърках в нея. Денят за свиждане започва добре, въпреки че ако отпред имаше хубави меки бикини, а не дънки, щеше да е още по-добре.“

— Стой мирна и си дръж устата затворена — каза той. — Ако слушкаш, няма да пострадаш.

Тя чу изтракване на катарама и шум от сваляне на цип. Това, което я търкаше преди, я търкаше и сега, само че сега между него и нея имаше двойно по-малко дрехи. „Добре, че си облякох новите дънки. Твърдички са, а? Дано получиш «килимна екзема», мръснико. Само Джитата да не ме видят в тази стойка.“

Внезапно той се притисна много силно към нея. Свободната му ръка започна да опипва гърдите й.

— Хей, мамче! — промърмори той. — Олеле, олеле! — Тя усещаше тласъците, но не и струйките, които падаха върху нея — дънките й за щастие бяха доста дебели. Малко по-късно Картър пусна извитата й ръка. Искаше й се да се разкрещи от облекчение, но не го направи. Защото не трябваше да го прави. Обърна се. Той си закопчаваше колана.

— Май ще трябва да си смениш дънките, преди да се захванеш да правиш курабийки. Поне аз бих постъпил така, ако бях на твое място. — Той сви рамене. — Може пък да ти харесва „украсата“. Разни хора, разни идеали.

— Така ли поддържате реда вече? Така ли ви е инструктирал шефът ви?

— Той е над тези неща. — Картър се обърна към килера и сърцето й се сви. Той обаче погледна часовника си, след което дръпна нагоре ципа на панталоните си. — Обади се на господин Рени или на мен, ако съпругът ти се свърже с теб. Така ще е най-добре, вярвай ми. Ако не ме послушаш, следващият „изстрел“ ще попадне право в задника ти. Независимо дали децата гледат или не. Не се смущавам от публика.

— Изчезвай оттук, преди да са дошли.

— Кажи „моля“, мамче.

Тя осъзнаваше, че Търстън скоро ще дойде да провери какво става, затова се насили и продума през свитото си гърло:

— Моля.

Картър се отправи към вратата, но когато погледна към дневната, спря. Беше видял малките куфари. Линда не се съмняваше в това.

На него обаче просто му беше хрумнала една мисъл:

— И да върнеш лампичката, която е в микробуса ти. Уволниха те, ако не си забравила.