Стивън Кинг
Под купола (222)

5.

Долната част на главната улица беше блокирана от спрели една до друга полицейски коли, чиито буркани примигваха. Зад тях се беше събрала тълпа, която наблюдаваше случващото се.

Коргито Хорас обикновено не вдигаше много шум, ограничавайки вокалния си репертоар до залпове от излайвания за добре дошъл и небрежни изджавквания, чрез които напомняше на Джулия, че все още съществува. Но когато стопанката му паркира до „Къщата на цветята“, той започна да вие. Без да се обръща, Джулия протегна ръка назад, за да го погали по главата. Искаше да успокои и себе си, а не само него.

— Боже Господи, Джулия! — възкликна Роуз.

Те излязоха навън. Първоначално Джулия смяташе да остави Хорас вътре, но когато той отново зави тъжно, сякаш знаеше, сякаш наистина знаеше, тя измъкна каишката изпод задната седалка, отвори вратата, за да може той да изскочи навън, а после закачи каишката за нашийника му. Преди да затвори вратата, извади малкия си фотоапарат от джоба на седалката. Те започнаха да си проправят път през струпалата се на тротоара тълпа; Хорас водеше, дърпайки силно каишката.

Братовчедът на Пайпър Либи Руп — полицай на непълно работно време, който беше дошъл в Мил преди пет години — се опита да ги спре.

— Никой не може да преминава тази линия, дами.

— Това е моята къща — каза Джулия. — Горе е всичко, което притежавам — дрехи, книги, лични вещи. Долу е редакцията на вестника, който моят прадядо създаде. Не е излизал само четири пъти за повече от сто и двайсет години. А сега всичко се превръща в пепел. Ако искаш да ми попречиш да гледам отблизо, ще трябва да ме застреляш.

Руп изглеждаше разколебан и когато тя отново тръгна напред (Хорас вървеше до нея и гледаше недоверчиво плешивия мъж), той се дръпна встрани. Но само за момент.

— Ти не — каза на Роуз.

— Да, и аз. Ако не искаш в шоколадовото фрапе, което си поръчваш, да има слабително.

— Госпожо… Роуз… изпълнявам заповеди.

— Я върви по дяволите с твоите заповеди — каза по-скоро уморено, отколкото предизвикателно Джулия. Тя хвана Роуз под ръка и я поведе по тротоара. Спря чак когато лицето й се зачерви от засилващата се топлина.

Редакцията на „Демократ“ беше същински ад. Десетината полицаи дори не се опитваха да изгасят пожара, въпреки че имаха доста ръчни пръскачки (на някои от тих все още имаше стикери с надпис: „Новата специална разпродажба на «Бърпис»!“), а само мокреха аптеката и книжарницата. Джулия си помисли, че липсата на вятър в момента ще им помогне да спасят и двете… а така и останалите сгради в източния край на главната улица.

— Оказаха се доста бързи, това е добре — рече Роуз.

Джулия не каза нищо, само погледна свистящите в тъмнината пламъци, които замъгляваха розовите звезди. Не можеше дори да се разплаче, защото беше твърде шокирана.

„Всичко, всичко“ — помисли си.

Тогава си спомни за връзката вестници, която беше метнала в багажника, преди да тръгне за срещата с Кокс, и се поправи: „почти всичко“.

Пит Фрийман премина през обръча от полицаи, които поливаха с вода фасадата и северната страна на аптеката на Сандърс. Единствените чисти места по покритото му със сажди лице бяха пътечките, по които бяха текли сълзи.

— Джулия, страшно много съжалявам! — простена той. — За малко да го спрем… щяхме да го спрем… но последната… последната бутилка, която хвърлиха копелетата, падна върху купчината вестници до вратата и… — Той избърса лицето си с обгорелия ръкав, размазвайки още повече саждите. — Толкова много съжалявам, по дяволите!

Тя дръпна Пит към себе си така, сякаш той беше дете, а не мъж, по-висок от нея с двайсет сантиметра и по-тежък с почти петдесет килограма. Прегърна го, като се опитваше да не докосва изгорената му ръка, и попита:

— Какво стана?

— Коктейли „Молотов“ — проплака той. — Онзи шибаняк Барбара.

— Той е в затвора, Пит.

— Приятелите му! Гадните му приятели! Те го направиха!

— Какво? Ти си ги видял?

— Чух ги. — Той се отдръпна назад, за да я погледне в очите. — Как няма да ги чуя. Те имаха мегафон. Казаха, че ако Дейл Барбара не бъде освободен, ще подпалят целия град. — Той се усмихна горчиво. — Да го освободим? Трябва да го обесим. Дай ми въже и аз сам ще свърша тази работа.

Големия Джим се приближи бавно. Пожарът беше обагрил бузите му в оранжево. Очите му блестяха, а усмивката му стигаше чак до ушите.

— Сега какво мислиш за приятеля си Барбара, Джулия?

Тя пристъпи към него, а той, стреснат от това, което беше изписано на лицето й, отстъпи крачка назад. Сякаш се страхуваше, че ще го зашлеви.

— Това е абсурдно. Така е, и ти го знаеш.

— О, не съм съгласен. Ако се опиташ да възприемеш идеята, че Дейл Барбара и неговите приятелчета са създали Купола, ще видиш, че съвсем не е абсурдно. Това чисто и просто си е терористичен акт.

— Глупости. Аз застанах на негова страна, което означава, че и вестникът беше на негова страна. Той го знаеше.

— Но те казаха… — подхвана Пит.

— Да — рече тя, но не го погледна. Продължаваше да гледа озареното от пожара лице на Рени. — Те казаха, те казаха, но кои, по дяволите, са те? Задай си този въпрос, Пит. Ако не е Барби, който няма никакъв мотив, тогава кой има мотив? Кой има интерес от това да бъде затворена мръсната уста на Джулия Шамуей?

Големия Джим се обърна и махна на двама от новите полицаи, чиито единствени отличителни знаци бяха сините кърпи, завързани на ръцете им. Единият беше висок и едър, но по лицето му личеше, че все още е дете. Другият очевидно беше от семейство Килиан, тази глава нямаше как да бъде сбъркана.

— Майки, Ричи. Разкарайте тези две жени оттук.

Хорас беше изпънал каишката и ръмжеше към Големия Джим. Градският съветник изгледа презрително дребното куче.

— А ако не си тръгнат доброволно, разрешавам ви да ги вдигнете и да ги преметнете над капака на близката полицейска кола.

— Това съвсем не е краят — рече Джулия и посочи Рени с пръст. Сега вече се разплака, но сълзите й бяха прекалено топли и болезнени, за да са предизвикани от мъка. — Не е краят, кучи сине.

На лицето на Големия Джим отново изгря усмивка. Бляскава като боята на хамъра му. И също толкова черна.

— Краят е — заяви той. — Приключихме.