Стивън Кинг
Под купола (171)

2.

Големия Джим не забеляза никого от онези, които го видяха, когато стигна до ъгъла на главната улица и Мил Стрийт. Същото се отнасяше и за Бренда. Трудно е да забележиш някого, когато не иска да бъде забелязан. Особено когато си е намерил подходящо скривалище като порутения Мост на мира. Това обаче не беше най-лошото. Ако Клеър Макклачи беше видяла цигарите, щеше сериозно да се ядоса. Или направо да побеснее. И определено нямаше да позволи на Джо отново да се размотава с Нори Калвърт, ако ще и съдбата на целия град да зависеше от тяхното приятелство, защото именно Нори Калвърт бе донесла цигарите — изкривени и смачкани „Уинстън“, които бе открила на една полица в семейния гараж. Баща й ги бе отказал преди година и пакетът бе покрит с тънък слой прах, ала Нори си каза, че на самите цигари нищо им няма. Бяха само три, но и това я устройваше напълно; тъкмо се падаше по една за всеки. „Това ще бъде нашият ритуал за късмет“ — беше казала тя на приятелите си.

— Ще ги изпушим като индианците, когато се молят на боговете за успешен лов. А после ще се захванем за работа.

— Звучи добре — отвърна Джо Плашилото. Пушенето винаги го бе изпълвало с любопитство. Не можеше да разбере какво намираха възрастните в цигарите, но трябваше да има нещо, след като толкова много хора продължаваха да пушат.

— На кои богове ще се молим? — попита Бени Дрейк.

— На които си изберем — отвърна Нори и така го изгледа, сякаш беше най-глупавото същество във вселената. — Или на Господ Бог, ако така ти харесва повече.

— С избелелите си дънкови шорти, розовото потниче и падащата свободно коса, тя изглеждаше като богиня на двете момчета. — Аз смятам да насоча молитвите си към Жената-чудо.

— Но тя не е богиня! — възрази Джо, докато взимаше една от смачканите цигари и се опитваше да я изглади. — Жената-чудо е супергерой. — Той се замисли. — По-скоро супергероиня.

— За мен си е богиня — заяви Нори с такова сериозно изражение и такъв категоричен тон, че никой не посмя да каже нещо повече, а още по-малко пък да й противоречи. Тя внимателно заизправя своята цигара. Бени остави своята във вида, в който я получи; струваше му се, че изкривената цигара изглежда по-яко от правата.

— Носех гривните на силата на Жената-чудо чак докато станах на девет. Тогава изчезнаха някъде. Предполагам, че онази кучка Ивон Нидоу ми ги е свила.

Нори драсна кибритена клечка и я доближи първо до цигарата на Джо, а после и до тази на Бени. Ала щом се опита да запали своята, Бени духна клечката.

— Защо го направи? — учуди се тя.

— Трима не бива да палят от една клечка — обясни момчето. — Носи лош късмет.

— И ти вярваш на тази глупост?

— Не съвсем — вдигна рамене той, — но днес имаме нужда от всичкия късмет, който можем да получим. — Хвърли бърз поглед към пазарската чанта в теления багажник на велосипеда си, след което си дръпна от цигарата. В следващия миг обаче се разкашля, а очите му се насълзиха. — Тази цигара е пълна отврат!

— Не е като другите, които си пушил, така ли? — подхвърли Джо и си дръпна от своята. Не искаше да изглежда като пъзльо, но и нямаше никакво желание да кашля и не дай си боже, да повърне. Димът опари гърлото и дробовете му, но не беше толкова неприятно, колкото очакваше. Май в пушенето наистина имаше нещо, което си заслужаваше… Само дето главата му леко се замая и усети как му се завива свят.

„Раздавай го по-леко с дърпането“ — напомни си той. Да припадне щеше да е не по-малка излагация от това да повърне. Освен ако не припаднеше в скута на Нори Калвърт. Това определено щеше да е готино.

Момичето бръкна в джоба на шортите си и извади капачка от бутилка плодов сок.

— Можем да използваме това за пепелник — каза. — Едно е да направим индианското ритуално пушене, а съвсем друго — да подпалим моста. — После затвори очи и устните й започнаха да помръдват. Цигарата й остана между пръстите й.

Двете момчета се спогледаха. Бени вдигна рамене и също затвори очи.

— О, могъщи Командос Джо^[1], моля те, чуй молитвата на твоя скромен редник Дрейк…

Нори го срита, без да отваря очи.

Джо се изправи (продължаваше да се чувства замаян, но въпреки това отново си дръпна от цигарата) и закрачи към велосипедите, оставени в закрития пасаж в края на парка.

— Къде тръгна? — попита го Нори все още със затворени очи.

— По-добре се моля, когато съм сред природата — отвърна момчето, но всъщност просто се нуждаеше от глътка свеж въздух. И не заради тютюна — цигареният дим му бе харесал, — а заради другите миризми във вътрешността на моста. На гниещо дърво и евтин алкохол… както и някакъв парлив, остър мирис, напомнящ за химически препарати, който се издигаше от река Престил под тях. (Готвача навярно би му казал, че това е мирис, в който рано или късно ще се влюби.)

Щом излезе на открито, Джо побърза да си поеме дълбоко дъх, ала не остана особено доволен. Във въздуха се долавяше нещо спарено, което го накара да се сети за семейната екскурзия до Ню Йорк миналата година. Вагоните на метрото миришеха почти по същия начин, особено привечер, когато бяха претъпкани с хора, прибиращи се вкъщи след работа.

Изтръска пепелта от цигарата в дланта си, след което я разпръсна по земята. Точно тогава забеляза Бренда Пъркинс.

Секунда по-късно нечия ръка докосна рамото му. Беше твърде лека и нежна, за да е на Бени.

— Коя е тази жена? — попита Нори.

— Познавам я по физиономия, но не й знам името.

В този момент и Бени се присъедини към тях.

— Това е госпожа Пъркинс. Вдовицата на шефа на полицията.

Нори го сръчка с лакът.

— Искаш да кажеш на шерифа, глупчо.

Бени вдигна рамене.

— Добре де.

Загледаха се подире й, понеже нищо друго не привлече вниманието им. Тя беше единственият човек на улицата. Всички останали бяха пред супермаркета, където вероятно се вихреше най-голямата битка за храна в историята. Трите деца бяха огледали ситуацията, но отдалеч; нямаше нужда някой да им казва да стоят на безопасно разстояние, особено като се имаше предвид, че трябваше да пазят ценната вещ, която им беше поверена.

Бренда пресече главната улица и закрачи по Престил Стрийт. Поспря се за момент пред къщата на семейство Маккейн, след което продължи към дома на госпожа Гринъл.

— Да тръгваме — каза Бени.

— По-добре да изчакаме, докато отмине — възрази Нори.

Бени вдигна рамене.

— И какво от това? Дори да ни види, ние сме само някакви хлапета, които се мотаят из парка. И знаете ли какво? Сигурно изобщо няма да ни види, дори и ако се блъсне в нас. Възрастните никога не забелязват децата. — Той се замисли. — Освен ако не карат скейтборд.

— Или пушат — добави Нори. Всички погледнаха към цигарите си.

Джо посочи към пазарската чанта в багажника над предната гума на велосипеда на Бени.

— Обаче имат навика да забелязват хлапетата, които се размотават със скъпи градски уреди.

Нори пъхна цигарата в ъгълчето на устните си. Това не само я направи още по-хубава и „печена“ в очите на приятелите й, но й придаде и вид на зрял човек.

Когато момчетата отново погледнаха към улицата, видяха, че вдовицата на шерифа разговаря с госпожа Гринъл. Разговорът им не беше дълъг. Госпожа Пъркинс бе извадила голям кафяв плик от чантата си и те видяха как го подава на госпожа Гринъл. Няколко секунди по-късно госпожа Гринъл почти затръшна вратата пред лицето на посетителката си.

— О, това беше доста грубо! — възкликна Бени. — Заслужава в продължение на цяла седмица да остава след часовете!

Джо и Нори се засмяха.

Госпожа Пъркинс бе така озадачена, че в продължение на един дълъг миг просто си стоеше на стъпалата пред къщата. После обърна бавно лице към парка и децата побързаха инстинктивно да се притаят в сенките. Така я изгубиха от поглед, ала Джо откри една пролука в дървената стена и надзърна през нея.

— Връща се към главната — докладва той. — Сега продължава нагоре по улицата… отново пресича…

Бени вдигна въображаем микрофон.

— Имаме видимост на единайсет часа.

Джо подмина думите му без коментар.

— Сега тръгва по моята улица — добави и се обърна към приятелите си: — Дали не възнамерява да посети мама?

— Мил Стрийт минава през четири карета, човече — отвърна му Бени. — Вероятността да е тръгнала към вас е минимален.

Джо въздъхна облекчено, макар че и сам не можеше да каже защо се притеснява от евентуално посещение на Бренда Пъркинс. Може би защото майка му си имаше предостатъчно грижи покрай баща им, който се намираше извън града, и момчето не искаше да я разстройват още повече. Беше му забранила да участва в сегашната им „мисия“ (както я бяха нарекли трите хлапета) и добре че беше госпожица Шамуей, за да я разубеди. Тя й обясни, че Дейл Барбара е избрал именно Джо за тази работа и е изключително важно тя да бъде свършена.

— Госпожо Макклачи — бе казала Джулия, — ако някой изобщо може да се справи с този уред, това е вашият син.

Тези думи накараха Джо да се почувства много приятно, ала щом погледна към притесненото лице на майка си, настроението му изведнъж помръкна. От появата на Купола бяха минали едва три дни, но си личеше, че Клеър вече бе изгубила тегло. Начинът, по който държеше снимката на баща му, също караше Джо да се чувства зле. Сякаш го смяташе за умрял. А според момчето положението далеч не беше толкова лошо — баща му най-вероятно се излежаваше в някой мотел, където пиеше бира и гледаше филми по кабелната.

В крайна сметка майка му се бе съгласила с госпожица Шамуей.

— Да, стане ли въпрос за джаджи, той има страшен талант. От малък си е такъв. — После го измери с поглед от главата до петите и въздъхна. — Кога порасна толкова висок, сине?

— Не знам — отвърна чистосърдечно Джо.

— Ако те пусна да отидеш, обещаваш ли ми да внимаваш?

Той кимна.

— Вземи и приятелите си с теб — посъветва го Джулия.

— Вени и Дрейк? Добре.

— Бъдете дискретни — добави Джулия. — Нали знаеш какво значи това?

— Да, госпожо. Да не се набиваме на очи.

Двамата се спогледаха и тя прочете в очите му онова, което майка му не биваше да чуе:

„Да внимаваме да не ни хванат.“