Стивън Кинг
Под купола (53)

3.

Потеглиха обратно с колата. На минаване край Църквата на Христос Светия изкупител, Барби се обърна към Джулия. На светлината от таблото на колата лицето й изглеждаше уморено и сериозно.

— Няма да те моля да скриеш всичко, което чу, но мисля, че трябва да премълчиш нещо.

— Генераторът, който може да е в града или извън него. — Тя отмести от волана едната си ръка и помилва по главата Хорас, сякаш това я успокояваше и й вдъхваше увереност.

— Да.

— Защото ако някакъв генератор създава силовото поле — Купола на твоя полковник — тогава някой го управлява. Някой сред нас.

— Кокс не го каза, но съм убеден, че го мисли.

— Ще го запазя в тайна. И няма да изпратя снимките по електронната поща.

— Добре.

— Така или иначе първо трябва да бъдат поместени в „Демократ“, мамка му — добави Джулия и продължи да гали кучето. Обикновено Барби се изнервяше от хора, които шофират само с една ръка на волана, но не и тази вечер. По Битч Роуд и шосе 119 не се движеше нито една кола. — Освен това разбирам, че понякога доброто дело е по-важно от добрата статия. За разлика от редакторите на „Ню Йорк Таймс“.

— Браво на теб!

— И ако откриеш генератора, няма да ми се наложи често да пазарувам от „Фуд Сити“. Ненавиждам този магазин… — Тя млъкна и след малко попита: — Дали изобщо ще е отворен утре?

— Според мен — да. Хората тук още не осъзнават напълно какво ги чака.

— В такъв случай още сутринта ще го посетя — замислено промърмори Джулия.

— Предай много поздрави на Роуз Туичъл — сто на сто ще се засечете там. Твърде вероятно е да я придружава верният Ансън Уилър. — Той си спомни съвета, който беше дал на Роуз, и се засмя: — Месо, месо, месо.

— Моля?

— Ако имаш генератор в къщата си…

— Разбира се, че имам. Живея над редакцията на вестника. Нямам къща, а симпатичен апартамент. За покупката на генератора получих данъчно облекчение — добави гордо.

— Тогава купи месо. Месо и консервирани храни. Консервирани храни и месо.

Джулия се замисли. Наближаваха центъра на градчето. В много къщи светеше. „Докога ли?“ — запита се Барби. Спътницата му заговори и прекъсна мислите му:

— Полковникът има ли представа как да откриеш този генератор?

— Никаква. Намирането на опасни обекти беше моята специалност и той го знае. — Помълча, после попита: — Случайно да ти е известно дали в града има Гайгеров брояч?

— Случайно ми е известно, че има. В сутерена на общината. Всъщност под сутерена, където е скривалището в случай на атомна експлозия.

— Гъбаркаш ме!

Тя се засмя:

— Никак даже, Шерлок. Преди три години писах материал за бомбоубежището, а Пит Фрийман го снима. В сутерена се помещават голяма заседателна зала и малка кухня. До скривалището се стига по няколко стъпала надолу след кухнята. Доста е голямо. Построено е през петдесетте, когато пръскахме луди пари за атомни бомби.

— „На брега“^[1] — промърмори Барби.

— Да. И „Горко на теб, Вавилоне“^[2]. Доста е потискащо. Снимките на Пит ми напомниха за бункера на Хитлер малко преди смъртта му. Има нещо като малък склад, натъпкан с консерви и половин дузина походни легла. Също оборудване, доставено от правителството. Включително Гайгеров брояч.

— Обзалагам се, че консервираните храни отпреди петдесет години са много вкусни.

— Всъщност запасите се подменят през няколко години. След терористичните атаки на единайсети септември дори монтираха малък генератор. В ежегодните отчети на общинския съвет фигурира сумата за поддържане на скривалището. Навремето беше триста долара, сега е двойно по-голяма. Така или иначе има Гайгеров брояч. — За миг тя отмести очи от шосето и погледна Барби. — Разбира се, Джеймс Рени смята за своя собственост всичко в сградата на общината — от тавана до сутерена — затова ще се поинтересува за какво ти е броячът.

— Той няма да знае.

Джулия не започна да го разпитва, само подхвърли:

— Ще дойдеш ли с мен в редакцията? Ще гледаш по телевизията обръщението на президента, докато аз сглобявам вестника. Извънредният брой ще е безкрайно постен. Една статия, половин дузина снимки за местна консумация, никаква рекламна листовка за сезонната разпродажба в магазина на Бърпи.

Той се замисли. На следващия ден му предстоеше много работа — не само да готви, ами и да задава въпроси. Пак щеше да се занимава с онова, което правеше в армията. От друга страна, ако се върнеше в жилището си над дрогерията, щеше ли да заспи?

— Добре — кимна. — Може би не трябва да ти го казвам, но съм отличен асистент. И правя убийствено кафе.

— Господине, току-що получи временно назначение. — Тя отмести от волана дясната си ръка и Барби плесна дланта й.

— Може ли да те попитам още нещо? Обещавам да не го публикувам.

— Казвай.

— Този научнофантастичен генератор. Мислиш ли, че ще го намериш?

Той се позамисли и отговори чак след като Джулия паркира пред сградата, в която се помещаваше редакцията на „Демократ“:

— Не. Ще е прекалено лесно.

Тя въздъхна и кимна, после стисна дланта му:

— Дали ще помогне, ако се моля да успееш?

— Във всеки случай няма да ми навреди — промърмори Барби.