Стивън Кинг
Под купола (104)

10.

Джини беше в болницата, разбира се; трябваше да претегли за последно новороденото бебе на госпожа Коувланд, преди да ги пусне да се приберат вкъщи. Дежурна на регистратурата в здравния център беше седемнайсетгодишната Джина Буфалино, която имаше точно шест седмици медицински стаж. Тя изгледа ужасено главния лекар, при което сърцето му се сви в лошо предчувствие, ала гледката на празната чакалня го успокои. Все пак това не беше никак малко.

— Някакви обаждания? — попита Ръсти.

— Едно. От госпожа Венциано на Блек Ридж Роуд. Бебето й си заклещило главичката между пръчките на креватчето. Искаше да изпратим линейка. Аз… аз й казах да намаже главата на детенцето със зехтин и да опита да се справи сама. Чухме се отново, вече всичко е наред.

Ръсти се усмихна. Е, девойчето явно си го биваше. Изпълнена с облекчение, Джина му се усмихна в отговор.

— Е, поне нямаме пациенти — отбеляза той. — Което е чудесно.

— Не е съвсем така. Госпожа Гринъл е тук… Андрея се казваше, нали? Настаних я в трета стая. — Момичето се поколеба. — Стори ми се доста разстроена.

Сърцето на Ръсти, което тъкмо бе започнало да се отпуска, отново се сви. Андрея Гринъл. При това разстроена. Това означаваше само едно — че иска ударна доза от предписания й оксиконтин. Той обаче не можеше да й го даде, ако искаше съвестта му да е чиста, без значение дали Анди Сандърс държи купища от препарата в склада си.

— Ясно — измърмори и тръгна по коридора към трета стая, ала внезапно се спря и погледна назад. — Защо не ми звънна да ми кажеш?

Джина поруменя.

— Тя ме помоли да не го правя.

Думите й го озадачиха, ала само за миг. Андрея може и да имаше проблем с хапчетата, обаче не бе глупачка. Знаеше, че ако Ръсти е в болницата, най-вероятно е в компанията на Туич. А Дъги Туичъл беше нейният по-малък брат, който дори на трийсет и девет годишна възраст трябваше да бъде пазен от грозните житейски истини.

Ръсти спря пред вратата с черната цифра три и се опита да се вземе в ръце. Нямаше да му бъде никак лесно. Андрея не беше от закоравелите алкохолици, които твърдяха, че пиенето няма нищо общо с проблемите им, нито пък от пристрастените наркомани, чийто брой нарастваше със страшна бързина през последните години. Отговорността, с която се отнасяше към проблема си, усложняваше ситуацията и правеше още по-трудно лечението й. Животът й определено не беше никак лесен след падането й. Оксиконтинът бе най-добрият препарат за нея, понеже й позволяваше да се справя с болката, да спи нормално и да започне терапия. Не беше нейна вината, че медикаментът, който й осигуряваше всичко това, беше известен като „хероин за селяндури“.

Накрая, след като бе репетирал как категорично й отказва, отвори вратата и влезе. „Любезно, но безкомпромисно“ — каза си. Любезно, но безкомпромисно.

Андрея седеше на един стол в ъгъла точно под постера за вредното въздействие на холестерола. Коленете й бяха събрани, а главата й бе сведена върху чантичката в скута й. Беше едра жена, а сега изглеждаше невероятно дребничка. И някак смалена. Когато вдигна глава и той видя изпитото й лице — бръчките, обрамчващи като скоби устата й, и почти черните кръгове около очите й, — Ръсти неочаквано промени решението си и в крайна сметка склони да напише рецептата върху една от жълтите бланки на доктор Хаскел. Може би, след като тази история с Купола приключеше, щеше да я включи в някоя програма за освобождаване от медикаментозна зависимост; щеше да я заплаши, че ако не се съгласи, ще разкаже всичко на брат й. Сега обаче щеше да й даде онова, от което се нуждаеше. Рядко бе виждал толкова неистов наркотичен глад.

— Ерик… Ръсти… имам голям проблем.

— Знам. Виждам. Ще ти напиша…

— Не! — извика тя и му хвърли поглед, изпълнен с ужас. — Недей, даже и да те моля! Аз съм пристрастена и трябва да спра! Станала съм проклета дърта наркоманка! — Лицето й се сгърчи като смачкана хартия. Тя се опита да го изглади, ала не можа и го закри с длани. Измъчените й ридания се запроцеждаха между пръстите й и проехтяха в стаята.

Ръсти се приближи до нея, приклекна и я прегърна.

— Андрея, хубаво е, че искаш да го направиш — даже е чудесно, — но сега едва ли е най-подходящият момент за това…

Тя го изгледа със сълзящи, зачервени очи.

— Прав си, това е възможно най-неподходящото време, но трябва да стане сега! И ти не трябва да казваш нищичко нито на Дъги, нито на Роуз. Можеш ли да ми помогнеш? Може ли изобщо да стане? Защото сама няма да се справя. Тези гнусни розови хапчета! Слагам ги в аптечката си и казвам: „Толкова за днес!“, а само след час отново ги взимам! Никога не съм се чувствала толкова безсилна, никога през целия си живот! — Тя понижи глас, сякаш споделяше съкровена тайна. — Мисля, че вече болките не идват от гърба ми, а мозъкът ми заповядва на гърба ми да ме боли, за да гълтам тези гадни хапове!

— Защо искаш да ги спреш точно сега, Андрея?

Тя само поклати глава.

— Можеш ли да ми помогнеш, или не?

— Да, но ако очакваш да бъде бързо и окончателно, ще трябва да те разочаровам. Например ще започнеш да получаваш… — В съзнанието му за миг изплува образът на Джанин — как се гърчи в леглото си и бълнува за Страшната тиква. — Ще започнеш да получаваш кризи.

Андрея или не го чу, или не обърна никакво внимание на думите му.

— Колко време ще продължи?

— Физическата част? Две седмици. Максимум три-четири. — „В най-добрия случай“ — помисли си той, ала предпочете да й спести тази подробност.

Тя стисна ръката му. Дланта й бе леденостудена.

— Очаквах да стане по-бързо…

Изведнъж Ръсти бе осенен от една изключително неприятна идея. Може би се дължеше на параноята, предизвикана от повишения стрес напоследък, обаче не бе лишена от убедителност.

— Андрея, да не би да те изнудва някой?

— Шегуваш ли се? Всички знаят, че взимам тези хапчета, все пак живеем в толкова малко градче…

Той си помисли, че това не е отговор на въпроса му, но нищо не каза.

— Какъв е най-краткият възможен срок? — попита жената.

— С инжекции Б-12 — плюс тиамин и витамини — може да стане и за десет дни. Обаче ще ти бъде много трудно. Няма да можеш да спиш и ще страдаш от така наречения „синдром на неспокойните крака“. Неслучайно се казва, че лошите навици умират най-трудно. Трябва също така някой да следи за постепенното намаляване на дозата — някой, който да съхранява таблетките ти и да не ти ги дава, когато му ги поискаш. Защото, повярвай ми, ще го направиш.

— Десет дни? — Андрея изглеждаше обнадеждена. — Дотогава това нещо… този Купол… вече би трябвало да го няма, нали?

— Би трябвало — кимна Ръсти. — Надявам се, че още днес следобед ще се отървем от него.

— Десет дни — повтори тя. — Десет дни.

„Според най-оптимистичния сценарий — помисли си той. — Ала дори и да ги откажеш, до края на живота си ще копнееш за тях.“

Не посмя да изрече нито първото, нито второто на глас.