Стивън Кинг
Под купола (103)

9.

Ръсти Евърет стоеше и се взираше в пристройката зад болницата, където беше складът. Държеше фенерче, защото двамата с Джини Томлинсън — колкото и парадоксално да звучеше, сега тя беше административният шеф на медицинските услуги в Честърс Мил, бяха решили да изключат захранването във всички части на болницата, където токът не беше от абсолютна необходимост. Сега от мястото, където се намираше, Ръсти чуваше ръмженето на големия генератор, който жадно поглъщаше оскъдните им запаси от пропан.

Туич беше казал, че повечето газови бутилки вече са празни и за съжаление това се оказа самата истина. Според картончето на вратата трябвало да са седем, обаче всъщност били само две. Е, тук обаче Туич не бе познал. Оказа се, че има само една. Ръсти освети с фенерчето си сините букви „БОЛН“, отпечатани върху сребристия метал под емблемата на компанията „Дед Ривър“.

— Казах ти — ненадейно се обади Туич зад гърба му. Ръсти подскочи сепнато.

— Сбъркал си. Има само една.

— Глупости! — изсумтя Туич и пристъпи през прага. Докато обхождаше помещението, Ръсти насочи лъча на фенерчето към натрупаните покрай стените кутии с провизии и голямото — и празно — пространство в средата. — Хъм, май не са глупости!

— Не са ами!

— Тогава има само едно обяснение, безстрашни вожде. Някой ни е свил пропана.

Парамедикът не искаше да повярва в това, ала май нямаше особено голям избор.

Изведнъж Туич приклекна и му махна с ръка да се приближи.

— Ела да видиш нещо!

Ръсти се наведе. Заемащият около декар парцел зад болницата бе асфалтиран през лятото и понеже все още не бе станало достатъчно студено, за да се напука настилката, повърхността й беше гладка като добре опънат черен чаршаф. Поради тази причина пред плъзгащите се врати на склада ясно се виждаха следи от широки автомобилни гуми.

— Предполагам, че ги е оставил голям товарен камион — отбеляза Туич.

— Или какъвто и да е камион.

— Какво ще кажеш да проверим бараката зад кметството? Туич не вярва на Голям вожд Рени. Той лош шаман.

— Защо ще взима нашия пропан? Градският съвет си има предостатъчно!

Те минаха през вратата, водеща към пералнята на болницата, която също бе оставена без електричество (поне засега). До вратата имаше пейка. Над нея на тухлената стена бе закачена табелка с надпис: „ПУШЕНЕТО ТУК ЩЕ БЪДЕ ЗАБРАНЕНО ОТ ПЪРВИ ЯНУАРИ. ОТКАЖЕТЕ ГО СЕГА И СИ СПЕСТЕТЕ НЕПРИЯТНОСТИТЕ!“

Туич извади пакет „Марлборо“ и предложи на Ръсти. Той машинално махна с ръка, обаче после явно размисли и си взе една цигара. След като запалиха, Туич попита:

— Откъде знаеш?

— Откъде знам какво?

— Че си имат предостатъчно. Проверявал ли си?

— Не — отвърна Ръсти. — Но ако ще крадат, защо точно от нас? Първо, не е хубаво да се краде от болница, и второ, пощата е точно до нас. Те също би трябвало да имат някакви запаси…

— Може би Рени и приятелчетата му вече са ги овършали. Пък и колко да имат в пощата? Една бутилка? Или две? Нищо работа.

— Не мога да разбера за какво им е да го правят. Не виждам никакъв смисъл.

— Нищо в тази история няма смисъл — подхвърли Туич и се прозина толкова широко, че парамедикът чу как изскърцаха челюстите му.

— Предполагам, че си приключил с визитацията — отбеляза Ръсти и изведнъж се замисли колко сюрреалистична бе ситуацията. След смъртта на Хаскел бе станал главен лекар на болницата, а Туич — който само допреди три дни изпълняваше функциите на медицинска сестра, — бе заел предишната му позиция и сега беше негов асистент.

— Аха — кимна Туич. — Господин Карти няма да доживее до края на деня.

Ръсти си бе помислил същото още преди седмица — Ед Карти страдаше от рак на стомаха в последен стадий, — ала ето че човекът все още се държеше.

— Да не е изпаднал в кома?

— Уцелихте в десетката, сенсей.

Що се отнася до другите им пациенти, Туич можеше да ги преброи на пръстите на едната си ръка. И в конкретния случай това си беше невероятен късмет, каза си Ръсти. Обаче беше твърде уморен и угрижен, за да се почувства като късметлия.

— Бих казал, че състоянието на Джордж Уърнър е стабилно.

Уърнър беше на шейсет години, живееше в източната част на града и страдаше от сериозно затлъстяване. В деня на появата на Купола бе получил инфаркт на миокарда. Ръсти смяташе, че ще му се размине… засега.

— Що се отнася до Емили Уайтхаус… — Туич вдигна рамене. — Там работата е зле, сенсей.

Емили Уайтхаус, която беше на четирийсет и теглото й не надвишаваше нормалното дори с половин килограм, също бе получила миокарден инфаркт около час-час и нещо след инцидента с Рори Динсмор. Състоянието й беше по-опасно от това на Джордж Уърнър, понеже жената бе маниачка на тема фитнес и се бе сблъскала със „спукания балон на здравословния живот“, както обичаше да казва доктор Хаскел.

— Момичето на Фрийман се подобрява, Джими Сиройс още се държи, а Нора Коувланд е в страхотна форма. Следобед вероятно ще я изпишем. Като цяло положението не е никак зле.

— Така е — кимна Ръсти, — но ти гарантирам, че ще се влоши. Да те питам нещо… ако получиш травма на главата при катастрофа, би ли искал аз да те оперирам?

— Не — усмихна се Туич. — Ще чакам доктор Хаус да се появи.

Ръсти загаси цигарата си в една консервена кутия и погледна към полупразния склад. Може пък да успееше да надзърне в хранилището зад градския съвет — какво толкова щеше да стане?

Този път беше негов ред да се прозине.

— Колко време ще издържиш така? — поинтересува се Туич. От шеговития му тон не бе останала и следа.

— Питам, защото в момента ти си единственият лекар в Честърс Мил.

— Колкото се наложи. Това, което ме притеснява, е да не допусна някоя грешка от преумора. И да не изникне проблем, чието решение е извън моята компетентност.

— Той се замисли за Рори Динсмор… и Джими Сиройс. Мисълта за Джими му подейства по-потискащо, понеже Рори вече бе недосегаем за каквито и да било лекарски грешки. Джими, от друга страна…

Съзнанието му се върна към операционната и приглушеното бипкане на уредите. Ръсти се видя как стои надвесен над бледия крак на Джими, загледан в черната черта, отбелязваща мястото на предстоящия разрез. Замисли се за Дъги Туичъл и неговата компетентност по отношение на упойките. Почувства как Джини Томлинсън пъха скалпел в ръката му и усети студения поглед на сините й очи, които го наблюдаваха над маската.

„Господи, ако можеш да ми спестиш това!“ — пожела си той.

Туич сложи ръка на рамото му.

— Не се притеснявай, ще се справиш — успокои го. — Решавай проблемите ден по ден.

— Май трябва да ги решавам час по час — отвърна Ръсти и се изправи. — Трябва да отскоча до здравния център и да проверя какво е положението там. Слава богу, че това не се случи през лятото; тогава щяхме да имаме три хиляди туристи и седемстотин деца от летните лагери.

— Искаш ли да дойда с теб?

Той поклати глава.

— По-добре остани тук и провери отново как е Ед Карти. Виж дали все още е в страната на живите.

Ръсти хвърли още един поглед към склада, след което свърна зад ъгъла на сградата и пое към здравния център, издигащ се в далечния край на болничната алея.