Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Under the Dome, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Стивън Кинг. Под купола. Том І
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010
ИК „Плеяда“, София, 2010
ISBN: 978-954-409-306-8
Издание:
Стивън Кинг. Под купола. Том ІІ
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010
ИК „Плеяда“, София, 2010
ISBN: 978-954-409-307-5
История
- — Добавяне
2.
В девет и петнайсет, почти час след края на обичайното работно време в събота, Роуз почти насила изпроводи последните клиенти, мърморейки, че са досадни навлеци. Барби заключи външната врата и обърна табелката с надписа „ЗАТВОРЕНО“. Вгледа се в петимата навлеци, които прекосиха улицата и тръгнаха към градската мера, където се бяха събрали петдесетина души и разговаряха помежду си. Гледаха на юг, където силна бяла светлина оформяше нещо като мехур над шосе 119. Светлината не беше от телевизионни прожектори; вероятно военните отцепваха периметъра. А как се прави това нощем? Разбира се, като се постави охрана и се освети мъртвата зона.
Мъртва зона. Звучеше адски злокобно.
Затова пък главната улица беше необичайно тъмна. В някои сгради имаше ток (там работеха генератори), светеха и витрините на магазина на Бърпи, книжарницата, супермаркета „Фуд Сити“ в подножието на хълма и още няколко магазина, захранвани от акумулатори, но уличното осветление не работеше и в повечето апартаменти горяха свещи.
Роуз седна на масата в средата на помещението и запали цигара (пушенето беше строго забранено в обществени сгради, но Барби нямаше да я издаде). Махна мрежичката, придържаща косата й, и невесело се усмихна на новия-стар готвач, който седна срещу нея. Ансън старателно бършеше тезгяха и допълнително го „помиташе“ с дългата си коса, освободена от шапката на „Ред Сокс“.
— Мислех, че няма да видя по-голяма навалица от тази на Четвърти юли, но сгреших — промърмори Роуз.
— Ако не се беше появил, щяха да ме закарат направо в лудницата.
— На шосе Ф150 една блондинка за малко не ме качи на стоп. — Барби се усмихна, като си спомни случката. — В последния момент се отказа. Иначе отдавна щях да съм далеч оттук. От друга страна, можеше да ме сполети ужасната участ на Чък Томпсън и непознатата в самолета му. — По телевизията бяха съобщили кой е бил авиоинструкторът. Жената с него още не беше идентифицирана.
Роуз обаче знаеше името й.
— Била е Клодет Сандърс. Почти съм сигурна. Вчера Дуди каза, че на следващия ден майка й имала урок по пилотиране.
Барби посягаше да си вземе пържено картофче, но ръката му застина във въздуха. Внезапно загуби апетита си. Червеното в чинията с картофките повече приличаше на локвичка кръв, отколкото на кетчуп.
— Затова Дуди не е дошла на работа.
Роуз сви рамене:
— Кой знае. Не ми се обади, че ще отсъства. Пък и не би могла, защото телефоните не работят.
Той предположи, че работодателката му говори за стационарните телефони, но докато работеше в кухнята одеве, беше чул как хората се оплакват, че имат затруднения с мобилните си телефони. Според повечето причината беше в това, че всички едновременно се опитват да се свържат и претоварват честотата. Други смятаха, че проблемът е възникнал от стотиците телевизионни репортери, разговарящи по своите свръхмодерни телефони. Барби подозираше нещо по-лошо. Във времена, когато цялата страна страдаше от „терористична“ параноя, службите за охрана на държавната сигурност бяха взели нещата в свои ръце. Някои хора успяваха да се свържат, но с напредването на времето броят им ставаше все по-малък.
— Нищо чудно на вятърничавата Додс да е хрумнало да се чупи от работа, за да се разходи до мола в Обърн — продължи Роуз.
— Господин Сандърс знае ли, че Клодет е била в самолета?
— Не съм сигурна, но ще се изненадам, ако още не е научил. — И тя затананика тихичко, но много мелодично: „Малко градче е, сещаш се за какво говоря…“
Барби се поусмихна и изпя задно с нея втория ред от куплета:
— „Малко градче, скъпа, и всички викаме за отбора ни.“
Текстът беше от стара песен на Джеймс Макмърти, която незнайно защо цели два месеца през лятото беше на мода в няколко мейнски радиостанции за кънтри-музика. Не и по Радиото на Исус, разбира се — там не признаваха певци като Джеймс Макмърти.
Роуз посочи картофките:
— Ще си хапнеш ли още?
— Не. Отщяха ми се.
Той не хранеше особени симпатии към вечно ухиления Анди Сандърс, нито към Дебилната Дуди, която вероятно беше помогнала на първата си приятелка Анджи да разпространи слуха, предизвикал побоя пред „Дипърс“, но като си представеше, че останките от човешко тяло (и най-вече откъснатият крак в крачол от зелен панталон) са били от майката на Дуди… съпругата на градския съветник…
— И на мен. — Роуз забучи цигарата си в кетчупа. Фасът изсъска и на Барби така му се повдигна, че се изплаши да не повърне. Извърна глава и се загледа през витрината, въпреки че поради липсата на осветление не виждаше какво става на улицата.
— Президентът ще направи обръщение към нацията в полунощ — обади се младият Ансън, надвиквайки шума от грохналата съдомиялна. Барби си каза, че може би след тази вечер машината няма да има работа… поне за известно време. Налагаше се да го обясни на Роуз. Предполагаше, че в крайна сметка ще се съгласи с него. Беше умна и практична жена.
Майката на Дуди Сандърс! Господи!
Разбираше, че ако не беше загинала госпожа Сандърс, мъртвата можеше да е друга негова позната. „Малко градче, скъпа, и всички викаме за отбора ни.“
— Ще пропусна обръщението на президента — заяви Роуз. — И без мен може да благослови Америка. Утре ще стана в пет. — В неделя заведението отваряше в седем сутринта, но подготовката на менюто започваше поне два часа по-рано. А в неделя то включваше и канелени ролца. — Вие, момчета, останете да го гледате, ако толкова ви се иска. Само да не забравите на излизане да заключите и двете врати. — Тя понечи да стане.
— Роуз, искам да ти каже нещо за утре.
— Та нали и утре е ден, както е казала Скарлет О’Хара. Не искам да го чуя сега. Всичко с времето си. — Само че сигурно видя нещо особено в изражението му, защото пак седна. — Ей, защо си се начумерил, все едно са ти потънали гемиите?
— Кога за последен път заредиха с газ двата резервоара?
— Миналата седмица. Заредени сме почти до дупка. За това ли се тревожиш?
Барби заизчислява: капацитетът на всеки резервоар беше или триста двайсет и пет, или триста и петдесет галона. На сутринта щеше да провери. Така или иначе, ако Роуз не грешеше, разполагаха с над шестстотин галона. Чудесно. Мъничко щастие през деня, който беше донесъл толкова нещастия на града. Обаче нямаше как да се предвиди колко нещастия ще се случат в бъдеще. А шестстотинте галона пропан все някога щяха да свършат.
— Имаш ли представа какъв е разходът за един ден?
— Важно ли е?
— И то много. Защото сега всичко в заведението се захранва от генератора — осветление, готварски печки, хладилници, помпи. Също и локалното парно, ако довечера застудее дотолкова, че то да се включи автоматично. А генераторът работи на пропан.
Млъкнаха и се заслушаха в равномерното ръмжене на новия генератор „Хонда“ зад ресторанта.
Ансън Уилър седна при тях:
— При шейсет процента включени уреди генераторът изразходва два галона газ на час.
— Откъде знаеш? — попита Барби.
— Прочетох го на табелката отзад. От обяд, когато спря токът, вероятно разходът е три галона на час. Може би дори повече.
Роуз реагира мигновено:
— Анс, изгаси осветлението навсякъде освен в кухнята. Веднага! И завърти термостата на парното на най-ниската степен. — Позамисли се и добави: — Не, направо го изключи.
Дейл се усмихна и вдигна палец. Веднага беше схванала положението. Не всички в Мил щяха да са като нея. Не всички щяха да са склонни да приемат истината.
— Добре. — Младежът се поколеба. — Не смятате ли, че до сутринта… че най-късно до утре следобед…
— В полунощ президентът на Съединените щати ще направи обръщение към нацията — каза Барби. — Какво ти говори това, Анс?
— Да побързам да изгася лампите.
— Да не забравиш термостата — обади се Роуз, после се обърна към Дейл: — Ще изключа всичко и в жилището си. — Откакто преди десет години беше останала вдовица, тя живееше в апартаментче над ресторанта.
Той кимна. Беше обърнал една картонена покривчица за сервиране (с надпис „Разгледахте ли двайсетте забележителности в Мейн?“) и пресмяташе върху нея. Между двайсет и седем и трийсет галона пропан бяха изразходвани след падането на бариерата. Оставаха около петстотин и седемдесет. Ако Роуз сведеше потреблението до двайсет и пет галона дневно, теоретично газта щеше да стигне за три седмици. При двайсет галона дневно — икономията можеше да се постигне със затваряне на заведението между закуската и обяда и следобед преди вечерята, запасите щяха да са достатъчни за около месец.
„Не е зле — каза си. — Защото ако след месец градът продължава да е откъснат от света, и без това ще затворим, понеже продуктите ще свършат.“
— Какво мислиш? — попита Роуз. — И какви са тези сметки? Нищичко не разбирам.
— Понеже ги гледаш наобратно — отвърна той и осъзна, че всички в града щяха да реагират по същия начин. На никого не беше угодно да приеме истината.
Тя придърпа към себе си импровизирания бележник и провери сметките. После вдигна глава и сепнато погледна Барби. В този момент Ансън изключи осветлението и двамата останаха да се взират един в друг в полумрака, който (поне според Дейл) беше потресаващо убедителен. Положението хич не беше розово и можеше да се усложни още повече.
— Двайсет и осем дни ли? — промърмори Роуз. — Според теб се налага да си правим сметката за няколко седмици, така ли?
— Не знам, но когато бях в Ирак, някой ми даде екземпляр от прочутата Червена книжка на председателя Мао. Държах я в джоба си и я прочетох цялата. В нея се съдържат повече разумни идеи, отколкото биха се пръкнали в главите на нашите политици в редките им моменти на просветление. Един съвет ми се е запечатал в ума: „Пожелай си слънце, но изграждай диги.“ Мисля, че тъкмо това ние… тоест ти…
— Ние! — прекъсна го тя и докосна ръката му. Барби стисна дланта й.
— Както кажеш. И така, налага се да икономисваме. Което означава да затваряме преди и след обяда и да включваме по-малко печки — никакви канелени ролца, макар и аз да ги обичам, никаква съдомиялна. Стара е и харчи много ток. Известно ми е, че Ансън и Дуди няма да са във възторг, задето ще мият чиниите…
— Не вярвам Дуди да се яви на работа скоро, ако изобщо се върне. Не и след като майка й е мъртва. — Роуз въздъхна. — Ще ми се да вярвам, че е отишла до мола в Обърн. Въпреки че вероятно утре ще научи от вестниците за съдбата на Клодет.
— Може би. — Барби подозираше, че информацията от градчето и от външния свят към Честърс Мил ще е силно ограничена, ако кризата не приключеше скоро, и то с някакво разумно обяснение. Май прословутият звукоизолиращ щит на Максуел Стюарт[1] се беше задействал.
Ансън се върна. Беше си облякъл якето.
— Свободен ли съм, Роуз?
— Тръгвай. Утре в шест да си на линия.
— Не е ли късничко? — Той се усмихна и добави: — Не че се оплаквам.
— Временно ще отваряме по-късно. — Роуз се поколеба. — И ще затваряме преди обяд и следобед.
— Сериозно? Супер! — Младежът погледна Барби. — Къде ще спиш? Можеш да пренощуваш при мен. Сейда гостува на техните в Дери. — Сейда беше съпругата му.
— Благодаря, но ще се върна в жилището си. Защо не, след като съм платил до края на месеца, нали така? Сутринта оставих ключовете при Петра от дрогерията, но още пазя резервните.
— Хубаво. До утре, Роуз. Ще бъдеш ли тук, Барби?
— И с топ не можеш ме мръдна от Честърс Мил.
Ансън се усмихна още по-широко:
— Яко! — И излезе.
Роуз потърка очите си и мрачно попита:
— Според теб колко време ще изкараме така? Дай някакво предположение.
— Не мога, понеже не знам какво е станало. И докога ще продължи.
— Хей, плашиш ме — прошепна тя.
— И себе си плаша. Предлагам да се наспим. Може би утре сутринта положението ще ни се струва по-розово.
— Въпреки че съм капнала от умора, след този разговор май трябва да взема сънотворно. И все пак се радвам, че се върна.
Барби си спомни нещо много важно.
— Пропуснах да ти кажа. Ако утре супермаркетът е отворен…
— Винаги е отворен в неделя. От десет до шест.
— Ако утре е отворен, зареди ресторанта с продукти.
— Ама доставките от „Сиско“ са в… — Тя млъкна и унило се загледа в него. — Доставките са всеки вторник, но не можем да разчитаме на тях, така ли? Не, разбира се.
— Не — кимна Дейл. — Дори ако положението внезапно се оправи, поне за известно време армията ще постави градчето под карантина.
— Какво да купя?
— Всичко, но най-вече месо. Много месо. Стига магазинът да работи. В което се съмнявам, ако Джим Рени убеди сегашния управител…
— Джак Кейл. Той замести Ърни Калвърт след пенсионирането му миналата година.
— Рени може да го убеди да затвори за неопределено време. Или да накара началник Пъркинс да издаде заповед за затваряне.
— Боже мой, не знаеш ли? — възкликна Роуз и като видя изражението му, добави: — Явно не знаеш. Дюк Пъркинс е мъртъв. Загинал е ей-там. — Тя посочи на юг.
Барби смаяно се втренчи в нея. Ансън беше забравил да изключи телевизора и Уолфи отново съобщаваше, че необяснимо силово поле е отрязало от света градче в Западен Мейн; районът бил отцепен от армията, Консултативният съвет се събирал на съвещание във Вашингтон, в полунощ президентът щял да направи обръщение към нацията, но междувременно призовавал всички американци да се молят заедно с него за жителите на Честърс Мил.