Стивън Кинг
Под купола (173)

4.

По-рано тази сутрин, по време на „подготвителната“ им среща в дневната на Макклачи, Джо Плашилото бе събул първо дясната си маратонка, а после и белия спортен чорап, който носеше.

— Бързо лакомство ми дай или как мирише туй узнай! — подхвърли весело Бени.

— Млъквай, тъпчо — отвърна му Джо.

— Не наричай приятеля си „тъпчо“ — направи му забележка майка му, ала не пропусна да хвърли укорителен поглед и на Бени.

Нори се въздържа от коментар; просто гледаше заинтригувано как Джо слага чорапа върху килима и го приглажда с длан.

— Това е Честърс Мил — каза той. — Има същата форма, нали?

— Съвсем прав си, амиго — съгласи се Бени. — Но такава е съдбата ни — да живеем в град, който прилича на чорапа на Джо Макклачи!

— Както и на обувка на възрастна жена — добави Нори.

— Имало едно време старица, която в обувка живеела… — изрецитира госпожа Макклачи, припомняйки си забравено стихче от детството си. Седеше на дивана със снимката на съпруга си в скута. В същата поза я бе заварила и Джулия Шамуей, когато бе дошла с Гайгеровия брояч вчера следобед. — И толкова много дечица родила, че как да ги изхрани по цял ден се чудела…

— Точно така, мамо — обади се Джо, едва удържайки се да не се разхили. В училище бяха променили последния стих на: „И толкова много дечица родила, че путката й направо се разглобила.“

Той побърза да сведе очи към чорапа на пода.

— Е, този чорап има ли център според вас?

Бени и Нори се замислиха. Фактът, че подобен въпрос бе в състояние да ги заинтригува, бе едно от нещата, които Плашилото обожаваше в тях.

— Може би не както един кръг или правоъгълник имат център… — предположи Нори. — Те все пак са геометрични фигури.

— Предполагам, че чорапът също е геометрична фигура — изтъкна Бени, — но не знам как бихме я нарекли. Чорапоъгълник?

Нори се засмя. Дори Клеър се усмихна, макар и едва забележимо.

— На картата Честърс Мил е по-скоро шестоъгълник — отбеляза Джо, — но сега не мислете за това. Просто кажете какво ви диктува вътрешната логика.

Нори посочи мястото, където стъпалото на чорапа преминаваше в горната му част.

— Ето тук е центърът му.

Джо направи малка точица с химикалката си.

— Не знам дали това ще се изпере, господинчо — обади се Клеър. — Но и бездруго вече ти трябват нови. — И преди синът й да зададе следващия си въпрос, тя добави: — Предполагам, че на картата на това място се пада градският парк. Там ли смятате да ходите?

— Да, първо там смятаме да отидем — отвърна Джо, леко раздразнен, задето му бяха отнели обяснението под носа.

— Защото, ако изобщо има някакъв генератор — продължи замислено госпожа Макклачи, — според теб той трябва да се намира в центъра на града. Или възможно най-близо до него.

Синът й кимна.

— Поздравления, госпожо Макклачи! — възкликна Бени и вдигна дясната си длан. — Дайте ми пет, майко на моя брат по душа!

Клеър Макклачи се усмихна малко по-широко и плесна дланта на момчето със своята. После добави:

— Е, поне паркът е безопасно място. — Внезапно се замисли и смръщи вежди. — Или поне така се надявам, ама кой знае?

— Не се тревожете — успокои я Нори. — Аз ще ги наглеждам.

— Само ми обещайте, че ако откриете нещо, ще оставите специалистите да се занимават с него — поиска жената.

„Мамо — помисли си Джо, — мисля, че ние сме специалистите.“ Обаче не го каза. Знаеше, че така щеше да я разтревожи още повече.

— Честна дума — заяви Бени и отново вдигна длан. — Още веднъж, о, майко на моя брат по…

Този път Клеър не помръдна ръце от снимката на съпруга си.

— Обичам те, Бени, но понякога ставаш досаден.

Момчето се усмихна кисело.

— И моята майка казва същото.