Стивън Кинг
Под купола (106)

12.

Идеята наистина бе страхотна, но вече наближаваше десет и половина и ако искаха това да се случи, трябваше да действат бързо. Барби се обърна към Джулия:

— Носиш ли си джиесе…

Тя му го пъхна в ръката, преди да успее да довърши:

— Номерът на Кокс е в паметта.

— Супер. Не че знам как да вляза там…

Джо взе апарата.

— Ти от Средните векове ли идваш?

— Да! — отвърна той. — Когато рицарите бяха храбри, а жените ходеха без бельо.

Нори се засмя и вдигна малкия си юмрук. Барби го удари леко със своя.

Джо натисна няколко бутончета на клавиатурата. Заслуша се, след което подаде телефона на младия мъж.

Сякаш Кокс бе чакал с телефон в ръка, защото се обади в мига, в който Барби допря джиесема на Джулия до ухото си.

— Как е положението, полковник? — попита Кокс.

— Като цяло бива.

— Това е едно добро начало.

„Лесно ти е да го кажеш“ — помисли си Барби.

— Предполагам, че положението ще остане такова поне до момента, в който ракетата не рикошира в Купола или го пробие, причинявайки огромни щети на горите и стопанствата от нашата страна на барикадата. Нещо, което жителите на Честърс Мил ще приветстват. Какво казват вашите хора?

— Нищо особено. Гледат да се въздържат от прогнози.

— По телевизията друго разправят…

— Нямам време да гледам телевизия — отсече рязко Кокс. — Имаме определени надежди. Мислим, че си струва да опитаме.

Джулия го попита с очи: „Какво става?“

— Полковник Кокс, в момента съм с четирима мои приятели. Единият е младеж на име Джо Макклачи, който има доста добра идея. Ей-сега ще ви го дам… — Момчето заклати глава толкова яростно, че косата му се развя във въздуха. Барби обаче не обърна внимание на това. — … да ви обясни всичко.

Той подаде телефона на Джо и му каза само:

— Говори.

— Но…

— Недей да спориш с големия шеф, синко. Говори.

Джо го послуша. В началото беше малко притеснен и се запъваше, обаче колкото повече навлизаше в подробностите около идеята си, толкова по-ясна и уверена ставаше речта му. По едно време се заслуша, а по-късно и се усмихна. Накрая възкликна: „Точно така, сър. Благодаря ви много, сър!“ и върна апарата на Барби.

— Ще се опитат да засилят сигнала на безжичния ни достъп до интернет, преди да изстрелят ракетата! — възкликна момчето. — Еба си якото! — В следващия миг Джулия го сграбчи за ръката и Джо изрече: — Съжалявам, госпожице Шамуей, не исках да кажа това.

— Не, няма проблеми, просто искам да знам можеш ли да работиш с това нещо?

— Шегувате ли се? Никакъв проблем.

— Полковник Кокс? — попита Барби. — Вярно ли е това за безжичния интернет?

— Не можем да спрем нещо, което според вас ще помогне — отвърна Кокс. — А и все пак вие ми дадохте тази идея. Така че защо да не ви помогнем? Ще имате най-бързия интернет в света, поне за днес. Между другото, това хлапе е страшно умно.

— Да, сър, и аз имам същото впечатление — каза Барби и вдигна палец към Джо. Момчето засия от радост.

— Ако идеята на младежа проработи и успеете да направите запис, погрижете се и ние да получим копие. Естествено, ние също ще записваме, обаче учените, които се занимават с тази работа, ще искат да видят как е изглеждал ударът и от вашата страна на Купола.

— Мисля, че ще направим нещо още по-добро — заяви Барби. — Ако Джо свърши всичко както трябва, повечето жители на Честърс Мил ще могат да го гледат на живо.

Този път Джулия вдигна юмрук във въздуха и той го посрещна със своя.