Стивън Кинг
Под купола (168)

20.

— Ела в кабинета ми — посрещна я приветливо Големия Джим. — А може би преди това искаш нещо за пиене? Имам ко̀ла, обаче се боя, че е малко топличка… Снощи генераторът ми спря да работи. Свърши му газта.

— Мислех, че имаш откъде да се снабдиш с още газ — отвърна тя.

Той повдигна учудено вежди.

— Метамфетамините, които произвеждаш — добави търпеливо Бренда. — Доколкото съм запозната с делата ти от записките на Хауи, ги произвеждаш на доста големи партиди. Направо „в стряскащи количества“ — ако трябва да го цитирам. Сигурно доста газ отива за захранването на подобна лаборатория.

Ето че след като изплю веднъж камъчето, страхът и притесненията й мигновено я напуснаха. И даже й стана приятно да види как червенината плъзва по бузите му и избива на челото му.

— Нямам никаква представа за какво говориш. Мисля, че скръбта ти… — Той въздъхна и разпери ръце. — Ела вътре. Ще си поговорим и ще видиш, че си се заблудила и няма за какво да се тревожиш.

Тя се усмихна. Фактът, че бе способна да се усмихва, й се стори като откровение и й помогна да си представи как Хауи я гледа отнякъде. А също така й казва и да внимава. Съвет, в който тя смяташе да се вслуша.

На покритата с шума предна морава на Рени имаше два шезлонга, обърнати към Мил Стрийт.

— Тук ми е добре — каза Бренда.

— Предпочитам да водя сериозните разговори в кабинета си.

— А предпочиташ ли да видиш снимката си на първа страница на „Демократ“? Защото мога да го уредя.

Той присви очи, сякаш бе замахнала да го удари, и тя видя омразата в малките му свински очички.

— Дюк никога не ме е харесвал и предполагам, че си е позволил да смеси личните си чувства със…

— Името му беше Хауи!

Големия Джим отново разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Някои жени не могат да бъдат вразумени!“, и я поведе към шезлонгите.

Бренда Пъркинс говори в продължение на близо половин час, като с всяка изминала минута тонът й ставаше все по-хладен. В същото време се разпалваше все повече и повече. Каза му за лабораторията за метамфетамини, която бе създал с мълчаливото съгласие и подкрепа от страна на Анди Сандърс и (по всяка вероятност) Лестър Когинс. За потресаващите мащаби на разгърнатото там производство. За дистрибуторите на средно ниво, на които бе обещана закрила в замяна на информация. За паричните потоци. И как операцията се бе разраснала до такива размери, че местният фармацевт вече не можеше да осигурява необходимите съставки, без да събуди подозрения, ето защо се налагаше да ги внасят от други държави отвъд океана.

— Товарите са пристигали в града в камиони с обозначение „Библейско дружество «Гидеон»“ — добави тя. — Което Хауи бе коментирал с: „И най-умният си е малко прост“.

Големия Джим седеше в шезлонга си и наблюдаваше притихналата уличка. Бренда буквално можеше да долови яростта и омразата, които клокочеха в него. Сякаш стоеше до нажежена тенджера под налягане.

— Не можеш да докажеш нищо от твърденията си — каза накрая Рени.

— Това няма никакво значение, ако файлът на Хауи цъфне в „Демократ“. Дори да не влезе в съда, представи си как ще ти се отрази на имиджа.

Той плесна с ръце.

— О, сигурен съм, че имаш такъв файл — подхвърли той, — но името ми не фигурира никъде.

— Има го в документацията на „Таун Венчърс“ — каза тя и Рени се килна назад в шезлонга си, сякаш го бе ударила с юмрук в слепоочието. — Фирмата „Таун Венчърс“, регистрирана в Карсън Сити. От Невада паричният поток води до град Чунцин, фармацевтичната столица на Китайската народна република. — Тя се усмихна. — Смятал си, че си твърде умен, за да те надуши някой, нали?

— Къде е този файл?

— Тази сутрин оставих копие от него при Джулия — отвърна тя. Никак не й се искаше да забърква Андрея в това, а и мисълта, че редакторката на местния вестник разполага с уличаващия документ, щеше да го накара по-бързо да осъзнае положението си. Докато с Андрея можеше да се пробва да извие ръцете й по някакъв начин…

— Има ли други копия?

— Ти как мислиш?

Той се замисли за момент, после каза:

— Нищо от произведеното не се е разпространявало в границите на Честърс Мил.

Тя мълчеше.

— Беше за благото на града.

— Наистина си направил много за благото на Честърс Мил, Джим. Имаме същата канализационна система, която имахме и през хиляда деветстотин и шейсета година, езерото продължава да е замърсено, бизнес климатът е по-умрял от всякога… — Тя изпъна гръб и стисна силно страничните облегалки на шезлонга си. — Ти не си нищо повече от една алчна самодоволна пиявица!

— Какво искаш? — попита я Рени, без да отклонява поглед от пустеещата улица. Голямата вена на слепоочието му пулсираше.

— Искам да си подадеш оставката. И да преотстъпиш поста си на Барби, който и бездруго бе избран от президен…

— Този боклук никога няма да получи моя пост. — Той ненадейно се обърна и се вторачи в нея. Устните му бяха изкривени в усмивка. Ужасяваща, зловеща усмивка. — Не си оставила нищо при Джулия, защото тя е пред супермаркета и гледа как народът се избива за храна. Може и да си скрила файла на Дюк някъде, но не си оставила копие при никого. Първо пробва при Роми, после при Джулия и накрая дойде тук. Видях те как вървиш нагоре по главната.

— Напротив — възрази тя. — Оставих. — Дали да му кажеше при кого? Така само щеше да навреди на Андрея. Бренда понечи да се изправи. — Пропиля своя шанс. Сега си тръгвам.

— Другата ти грешка беше да си мислиш, че на улицата си в безопасност. На пустата улица. — Тонът му беше вежлив и когато докосна ръката й, тя се обърна към него. Тогава Рени я сграбчи за лицето и рязко завъртя главата й настрани.

Бренда Пъркинс чу как нещо изхрущя, сякаш зимен клон се беше счупил под тежестта на натрупания сняг, и последва звука в необятната тъма, мъчейки се отчаяно да извика името на съпруга си.