Стивън Кинг
Под купола (187)

18.

Тримата излязоха от дъбовата гора и се заковаха на място, загледани в овощната градина.

— Там определено има нещо! — възкликна Бени. — Виждам го! — Гласът му звучеше едновременно развълнувано и глухо.

— Аз също — добави Нори. — Прилича ми на… на… — Думата, която търсеше, бе „радиомаяк“, ала така и не я изрече. От устата й се изтръгна само нещо като „рррр-рррр-рррр“, сякаш беше едногодишно детенце, което си играе с камиончета в пясъчника. В следващия миг момичето падна от колелото си и остана да лежи на пътя, а ръцете и краката му не спираха да треперят.

— Нори? — Джо се надвеси над нея, по-скоро смаян, отколкото угрижен, след което вдигна очи към Бени. Момчетата се спогледаха и секунда по-късно и Бени се строполи на земята, а велосипедът му падна отгоре му. Той също се загърчи и един от ритниците му запрати колелото му встрани, при което Гайгеровият брояч изпадна от багажника и тупна в канавката със скалата надолу.

Олюлявайки се, Джо се затътри към уреда. Когато се протегна да го вдигне, му се стори, че ръката му се разтяга като гумена. С големи усилия успя да завърти жълтата кутия и да погледне скалата. Стрелката бе скочила на +200, което беше малко под червения сектор, сигнализиращ опасност. В следващия миг момчето пропадна в черна дупка, изпълнена с оранжеви пламъци. Имаше чувството, че се издигат от огромна камара тикви — погребална клада от лумнали тиквени фенери за Хелоуин. Някъде в далечината ехтяха гласове… изгубени и ужасени викове. После тъмнината го погълна.