Стивън Кинг
Под купола (257)

15.

Ръсти караше бавно нагоре по Блек Ридж, като често поглеждаше Гайгеровия брояч, който вече пращеше като ненастроен на станция радиоапарат. Стрелката се премести от +400 на +1000. Евърет беше готов да се обзаложи, че докато стигне до върха на хребета, радиацията ще се повиши до +4000. А това нямаше да е добре — предпазният му костюм не беше надежден. Натисна газта и си каза, че радиацията се натрупва постепенно, а това означаваше, че ако кара бързо, няма да получи смъртоносна доза. Е, може да му поокапе косата, но ще остане жив. Трябва да си представя, че е пилот на бомбардировач — стига до целта, хвърля бомбите и веднага се връща.

Той включи радиото, но когато чу „Майти Клаудс ъф Джой“, веднага го изключи.

Започна да мига, защото в очите му бяха влезли капки пот. Въпреки че климатикът работеше, в купето беше адски горещо. Погледна огледалото и видя, че съмишлениците му са се скупчили един до друг. Сториха му се съвсем мънички.

Гайгеровият брояч спря да бучи. Ръсти погледна скалата. Стрелката сочеше нула.

Канеше се да натисне спирачката, но се сети, че ако спре, Роми и децата ще си помислят, че е в беда. Сигурно батерията се беше скапала. Погледна пак уреда и забеляза, че лампичката свети ярко. Батерията не беше изтощена.

На върха на хълма имаше дълъг червен хамбар и обръщало за коли, на което гниеха един стар камион и един още по-стар трактор. Макар че част от прозорците му бяха счупени, хамбарът изглеждаше в доста добро състояние. Отзад стърчеше изоставена селска къща, чийто покрив беше пропаднал, вероятно под тежестта на снеговете.

Портата на хамбара зееше отворена и Ръсти усети миризма на гниещи ябълки, въпреки че прозорците на микробуса бяха вдигнати и климатикът работеше. Паркира пред стълбите, водещи към къщата. На веригата, която ги ограждаше, имаше табела с надпис: „Нарушителите ще бъдат дадени под съд“. Табелата беше стара, ръждясала и очевидно неефективна. По верандата, на която семейство Маккой вероятно беше седяло през летните месеци, за да се наслаждава на нежния ветрец и на прекрасната гледка към Честърс Мил и Ню Хемпшир, се търкаляха празни кутийки от бира. На избледнялата почти до розовочервена стена беше написано със спрей: „Дивите котки са най-добрите.“ Върху вратата се мъдреше друг надпис, изписан с друг цвят спрей: „Склад за оргии“. Ръсти предположи, че това е мечтата на някой зажаднял за секс тийнейджър. Или пък името на някоя хевиметъл група.

Той взе брояча и го чукна с пръст. Стрелката подскочи леко, уредът цъкна няколко пъти. Като че ли работеше нормално, явно просто не засичаше радиация.

Излезе от микробуса. След кратко колебание свали повечето предпазни средства, остави само престилката, ръкавиците и очилата. Взе Гайгеровия брояч и тръгна покрай хамбара, като си каза, че ако стрелката помръдне, веднага ще се върне да си облече „костюма“.

Но дори когато подмина хамбара и светлинката проблесна на четирийсетина метра по-напред, стрелката си остана закована на нулата. Това му се видя невероятно, защото досега мислеше, че между светлинката и радиацията има връзка. Ръсти нямаше друго обяснение, освен че генераторът е създал радиационен пояс, за да отблъсква нахалници като него. За да се пази. Може би се пазеше и като предизвикваше замайване и припадъци у хората. Защитно средство, подобно на бодлите на таралежа и миризмата на скункса.

Ами ако броячът не беше изправен? Ами ако в точно този момент получаваше смъртоносна доза облъчване? Та това проклето нещо беше реликва от Студената война.

Щом обаче се приближи до края на овощната градина, Ръсти видя катерица, която притича през бурените и се покатери на отрупано с плодове дърво. Тя вдигна рунтавата си опашка и впери лъскавите си очички в стоящия отдолу двукрак нахалник. Като че ли й нямаше нищо, а и наоколо не се търкаляха трупове на самоубили се или покосени от радиация животни.

Той вече беше толкова близо до ярката пурпурна лампичка, че беше принуден да притваря очи всеки път, когато тя присветнеше. Надясно се откриваше прекрасна панорама; имаше чувството, че целият свят е в краката му. Градът, който беше на седем километра оттук, приличаше на красива играчка. Ясно се виждаха улиците, камбанарията на църквата, ниската тухлена сграда на болницата и няколкото движещи се коли. А далеч на запад се забелязваше и черното петно, което беше останало след ракетните удари. Чаровна бенка на бузата на деня. Небето имаше синкав, почти нормален цвят, но на хоризонта синевата се губеше, превръщайки се в отровна жълта пелена. Ръсти беше сигурен, че този цвят се дължи отчасти на замърсяването — гадорията, превърнала звездите в розови петънца, — но най-вече на безобиден цветен прашец, полепнал по невидимата повърхност на Купола.

Той отново тръгна напред. Не трябваше да се бави, защото приятелите му щяха да се тревожат, още повече че вече го бяха изгубили от поглед. Искаше да се отправи директно към източника на светлина, но реши първо да отиде до върха на склона. Оттам видя Роми и децата, които приличаха на малки черни точици. Остави Гайгеровия брояч на земята и размаха бавно ръце, за да им покаже, че е добре. Те също му помахаха.

— Добре — каза той. Покрити от тежките ръкавици, ръцете му бяха потни. — Я сега да видим какво има тук.