Стивън Кинг
Под купола (112)

18.

Бомбардировачът Б-52, който бе излетял от военновъздушната база в Карсуел в ранните часове на тази понеделнишка сутрин, кръжеше в готовност над Бърлингтън, Върмонт, още от десет и четирийсет (във ВВС са убедени, че винаги, когато е възможно, трябва да се подранява за купона). Мисията носеше кодово име „Гранд Айл“ („Голям остров“). Главен пилот беше майор Джийн Рей — човек, участвал както във Войната в залива от 1990 година, така и в по-късната война в Ирак (която пред приятели често наричаше „големия маймунджилък на Джордж Буш“). В бомбения отсек на самолета имаше две ракети „Фастхоук“. Това бе изключително оръжие, доста по-надеждно и мощно от старата „Томахоук“, ала в същото време Рей се чувстваше малко странно при мисълта, че ще изстрелят подобна ракета към американска мишена.

В дванайсет часа и петдесет и три минути червената лампичка на контролното табло светна в кехлибарено. Компютърът пое управлението на бомбардировача и започна плавно да го обръща към целта. Бърлингтън вече не се намираше под дългите тесни крила.

Рей заговори в шлемофона:

— Време е за шоу, сър.

Полковник Кокс му отвърна от Вашингтон:

— Разбрано, майоре. Успех! Разкажете играта на копелето!

— Ще го направим, сър.

В дванайсет и петдесет и четири кехлибарената лампичка започна да примигва. А точно в дванайсет часа, петдесет и четири минути и петдесет секунди светна в зелено. Рей натисна превключвателя с обозначение „едно“. Не долови нищо, освен някакво свистене под корпуса на самолета, обаче видя на монитора, че фастхоукът е започнал полета си. Ракетата бързо ускори до максималната си скорост, оставяйки след себе си плътна инверсионна следа. Сякаш някой бе надраскал с нокът небесната синева.

Джийн Рей се прекръсти и целуна основата на палеца си.

— Бог да е с тебе, синко — промълви след ракетата.

Максималната скорост на фастхоука бе пет хиляди и шестстотин километра в час. На седемдесет и пет километра от целта си и на около четирийсет и пет километра западно от Конуей, Ню Хемпшир, и източно от Белите планини компютърът й светкавично изчисли и определи финалната й траектория. Докато се снижаваше, скоростта й падна от пет хиляди и шестстотин до три хиляди километра в час. Тя се насочи към шосе 302, което преминава в главната улица на Северен Конуей. Пешеходците погледнаха притеснено нагоре, докато самолетът прелиташе над тях.

— Не е ли малко бавен тоя самолет? — учуди се една жена на паркинга пред търговския център „Сетлърс“, докато засланяше очи с длан. Ако самонасочващата система на ракетата можеше да говори, вероятно би й казала: „Още нищо не си видяла, скъпа.“

Фастхоукът премина границата между Мейн и Ню Хемпшир на четири хиляди и петстотин метра височина и от грохота, съпътстващ летенето със свръхзвукова скорост, немалко зъби се разтракаха и много прозорци се строшиха. Когато радарът й прехвана шосе 119, ракетата се спусна първо на хиляда и петстотин, а после и на седемстотин метра. По това време компютърът й вече бе разгърнал пълната си мощност и актуализираше новопостъпващите данни с мълниеносна бързина, правейки по хиляди корекции на траекторията й в минута.

Във Вашингтон полковник Джеймс О. Кокс каза:

— Последни метри до целта. Стискайте изкуствените си зъби!

Фастхоукът откри Битч Роуд и се снижи почти до нивото на земята, продължавайки да се движи два пъти по-бързо от скоростта на звука. Прецизният й самонасочващ механизъм отчиташе всяко възвишение и завой в следвания курс, оставяйки отровна миризма подире си, а пламъкът, струящ от соплото й, беше твърде ярък, за да се гледа с просто око. Токсичните остатъци от горивото й разяждаха листата на дърветата и дори възпламениха няколко. Причиниха и експлозията на една дървена крайпътна сергия в Таркърс Холоу, в резултат на което във въздуха полетяха изпотрошени дъски и парчета тикви. Взривът, който последва, накара хората да се хвърлят на земята, покривайки главите си с ръце.

„Ще го пробие — помисли си Кокс. — Просто няма начин да не се получи.“