Стивън Кинг
Под купола (93)

13.

В допълнение към картината, изобразяваща Проповедта на Исус на планината, зад която бе скрит сейфът на Рени, стените на кабинета бяха отрупани с множество свидетелства за извършените от него дела в полза на обществото. Имаше рамкирана снимка, на която се виждаше как Големия Джим се ръкува със Сара Пейлин, както и друга, където бе в компанията на големия номер три Дейл Ърнхард, когато състезателят бе учредил детски благотворителен фонд на ежегодните си ралита. Тук висеше дори фотография с голфмилионера Тайгър Удс, на която той изглеждаше като изключително миловидно и симпатично „негърче“, както би се изразил Рени.

В пълен контраст с щедро украсените стени, на масивното му писалище се мъдреше само един сувенир — позлатена топка за бейзбол върху постамент от прозрачна пластмаса. Под нея се виждаше посвещение с автограф: „На Джим Рени, с благодарности за помощта за провеждането на благотворителния турнир по софтбол на Западен Мейн през 2007 година!“ Подписът гласеше: „Бил «Спейсман» Лий.“^[1]

Докато се разполагаше в комфортното си кресло с висока облегалка, Големия Джим се пресегна, взе топката от постамента й и започна да си я подхвърля. Това винаги му действаше успокояващо, особено когато бе изнервен — топката бе приятно тежка и хладна, а стилизираните й златни шевове нежно гъделичкаха дланите му. Понякога Големия Джим се чудеше какво ли би било да си има бейзболна топка от чисто злато. Истинска златна топка… Е, да свърши веднъж тази досадна история с Купола, и щеше да си направи подобен подарък. Заслужаваше го.

Когинс седна от другата страна на бюрото, на стола на клиентите. Обикновено там сядаха онези, които идваха при Рени с някаква молба. Големия Джим искаше пасторът да седи точно там, докато разговарят. Очите на преподобния се движеха наляво-надясно като очите на човек, който наблюдава мач по тенис. Или махало на хипнотизатор.

— Кажи сега за какво става въпрос, Лестър. Просвети ме. Но гледай да си кратък, нали ще можеш? Умирам за сън. Утре имам да върша хиляда неща.

— Ще се помолиш ли преди това с мене, Джим?

Рени се усмихна. Усмивката му беше от свирепите, макар и да не бе от онези, които целяха да всеят ужас в отсрещната страна. Или поне засега…

— Защо не ме осветлиш за случилото се преди това? Искам да знам за какво ще се моля, преди да коленича пред Бога…

В крайна сметка Лестър така и не спази изискването да бъде кратък, но и Големия Джим съвсем забрави за това. Слушаше госта си с нарастващо безпокойство, което граничеше с потрес. Разказът на пастора бе хаотичен и изпълнен с библейски цитати, ала същината му бе недвусмислена — Когинс си бе втълпил, че „дребното им бизнесче“ е оскърбило Господ Бог до такава степен, че да стовари наказание върху града им, изолирайки го от света с огромен стъклен похлупак. Лестър се молел за просветление какво да стори занапред, самобичувал се (Рени горещо се надяваше това да е само метафора) и накрая Господ му посочил някакъв библейски стих, където се говорело за поразяване свише с лудост, слепота, вцепеняване на сърцето…

— Бог ми каза, че ще ми изпроводи знамение и…

— Изпроводи? — повдигна вежди Големия Джим.

Свещеникът не му обърна внимание и продължи, потейки се като болен от малария. Очите му не се откъсваха от позлатената топка за бейзбол. Наляво… и надясно. Наляво… и надясно.

— Чувствах се по същия начин, както когато бях тийнейджър и свършвах в леглото…

— Лес, предпочитам да ми спестиш тези подробности…

— Господ ми каза, че ще ми покаже слепота, но не моята слепота. И ето че този следобед, на онзи парцел… Той го направи! Нали?

— Предполагам, че случилото се може да бъде интерпретирано и по този начин…

— Не! — извика Когинс и скочи на крака. Започна да обикаля в кръг, като продължаваше да държи Библията в едната си ръка. Пръстите на другата се бяха впили в косата му. — Господ ми каза, че щом видя този знак, значи трябва да разкажа на паството си с какво точно се занимаваш…

— Само аз ли? — попита Големия Джим. В гласа му не се долавяше никаква заплаха; точно обратното, звучеше странно успокояващо. Топката обаче увеличи бързината, с която подскачаше между дланите му. Туп. Туп. Туп. От лявата към дясната и от дясната към лявата. Макар и месести, ръцете му все още бяха силни и твърди.

— Не — отвърна пасторът. Или по-скоро изстена. Вече крачеше по-бързо и не гледаше в топката. Размахваше яростно Библията, а пръстите на другата му ръка сякаш искаха да изтръгнат косата му от корените. Понякога правеше същото и от амвона, когато се вживееше в проповедта си. Рени обаче си каза, че докато в църквата това изглежда в реда на нещата, тук, в собствения му кабинет, е адски дразнещо. — Всички сме вътре — и ти, и аз, и Роджър Килиън, и братята Бауи, и… — Той понижи глас: — И онзи другият… Готвачът. Мисля, че този човек е луд. И дори да не е бил откачен миналата пролет, когато започнахме, вече със сигурност му се е разхлопала дъската…

„Присмял се хърбел на щърбел“ — помисли си Големия Джим.

— Всички сме в кюпа, но именно двамата с теб трябва да признаем пред хората грешката си, Джим. Това ми каза нашият Господ Бог. Това е бил смисълът на знамението — смисълът на слепотата, — и точно заради това си отиде и клетото момче. Затова трябва да си признаем и да изгорим този Сатанински хамбар зад църквата. Едва тогава Господ Бог ще ни остави да вървим свободни по пътя си.

— Щом толкова искаш, тръгвай по този път, Лестър — подхвърли Рени. — Но не забравяй, че отвежда директно към щатския затвор „Шоушенк“.

— Готов съм да приема наказанието, което Господ Бог ми е отредил. И ще приема участта си с най-голяма радост.

— Ами аз? Ами Анди Сандърс? Ами Братята Бауи? Ами Роджър Килиън? Ако не се лъжа, той май има девет деца, за които да се грижи! Ами ако ние не искаме да приемем тази участ, Лестър?

— Не мога да сторя нищо по въпроса — въздъхна пасторът и започна да нанася удари по раменете си с Библията, която държеше. Първо по лявото, а после по дясното рамо. Големия Джим се улови, че несъзнателно е синхронизирал подхвърлянето на позлатената топка с ударите на свещеника. Туп… шляп! Туп… шляп! — Жалко за дечицата на Килиън, естествено, ала… „Изход“, двайсета глава, пети стих: „Защото Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, и въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят“. Трябва да се съобразяваме с това. Трябва да изрежем тази гнойна язва, колкото и да ни боли, и да поправим грешката си. Което значи да си признаем греховете и да се очистим от тях. Да се пречистим с огън.

Рени спря да подхвърля бейзболната си топка и вдигна ръка.

— Чакай, чакай малко. Я се замисли над това, което ми казваш. В спокойни времена този град разчита на мен — и на теб, разбира се, — но в кризисни моменти като сегашния направо има крещяща нужда от нас. — Той рязко се изправи и избута креслото си назад. Бе ужасно уморен след дългия и кошмарен ден, спеше му се, а ето че трябваше да търпи това. Усещаше как започва да се ядосва.

— Всички ние съгрешихме — продължи да натяква Когинс, без да спира да се налага с Библията. Сякаш това, което правеше със Светото писание, бе много богоугодно…

— Напротив, спасихме хиляди деца от гладна смърт в Африка, Лес. Платихме за лечението на дяволските им болести. Построихме ти нова църква и ти подарихме най-мощната християнска радиостанция в целия североизток…

— И напълнихме добре джобовете си, не го забравяй! — кресна Когинс и се удари право в лицето с тежката книга, която държеше. От едната му ноздра потече кръв.

— Натъпкахме ги с мръсни пари от дрога! — Пасторът отново се удари. — А Радиото на Исус се управлява от безумеца, който приготвя отровата, вливаща се във вените на нашите деца!

— Доколкото знам, повечето предпочитат да я пушат…

— Това шегичка ли беше?

Големия Джим заобиколи бюрото си. Слепоочията му пулсираха и лицето му започваше да аленее. Въпреки това обаче направи още един опит да успокои събеседника си:

— Лестър, градът се нуждае от водач като мен. Ако се раздрънкаш, вече няма да мога да помагам на хората. Не че някой ще ти повярва…

— Всички ще ми повярват! — извика Когинс. — Щом видят дяволската работилница, която ти позволих да направиш зад собствената ми църква, всички ще повярват! И, Джим, не разбираш ли… след като грехът бъде изваден на показ… след като гнойната язва бъде изрязана… Господ Бог ще вдигне стените на невидимия ни затвор! Кризисната ситуация ще свърши! И хората вече няма да имат нужда от теб!

— Винаги ще имат нужда от мен! — избухна Джеймс П. Рени и замахна с ръката, в която държеше сувенирната бейзболна топка.

Ударът сцепи кожата на лявото слепоочие на Лестър, който тъкмо се обръщаше към Големия Джим. Бликна кръв. Лявото око на пастора проблесна смаяно досами зейналата грозна рана. Той залитна напред с протегнати ръце и страниците на Библията прошумоляха като шушукаща клюкарска уста. Лявото рамо на Когинс вече бе цялото в кръв.

— Не, не това е волята на нашия Господ Бо…

— Моята воля обаче е такава, предателска гнидо — отсече Рени и отново замахна. Този път топката се вряза в челото на преподобния, точно между очите. Ударът беше толкова силен, че Големия Джим усети как ръката му изтръпва чак до рамото. Когинс се заклатушка, а Библията в ръцете му се залюля. Сякаш се мъчеше да каже нещо.

Рени отпусна ръката с топката до тялото си. Рамото му пулсираше. Кръвта вече капеше по килима, обаче напук на всичко тъпото копеле продължаваше да стои на краката си; тътрузеше се напред, опитваше се да говори и пръскаше навсякъде алени капки.

Най-накрая Когинс се блъсна в писалището, като изцапа с кръв куп листчета за напомняне, и се плъзна покрай него. Големия Джим се опита да вдигне позлатената топка за един последен удар, ала не можа.

„Знаех си, че един ден ще си платя с лихвите за тласкането на гюлле в гимназията…“ — помисли си той.

После обаче прехвърли топката в лявата си ръка и замахна странично. Долната челюст на Лестър изхрущя и кървави капчици опръскаха лампата над главата му.

— Гъх! — простена преподобният. Все още се мъчеше да заобиколи бюрото. Междувременно Големия Джим отстъпи назад към централната му част.

— Тате?

Младши стоеше на прага с ококорени очи и зяпнала уста.

— Гъх! — изхриптя Когинс и вдигна немощно Библията. — Гъх… Гъх… Гъ-Господи!

— Не стой там, а ми помогни! — изрева Рени на сина си.

Пасторът се затътри към младия мъж, като размахваше Библията пред себе си подобно на ветрило. Пуловерът му бе подгизнал, панталоните му приличаха на мръсни дрипи, а лицето му почти не се виждаше под кървавата пелена.

Младши се втурна да го посрещне. Миг преди Лестър да се строполи на земята, той го сграбчи и го задържа в изправено положение.

— Хванах ви, пастор Когинс… държа ви здраво, не се тревожете!

След тези думи Младши сключи пръсти около лепнещата от кръвта шия на свещеника и започна да го души.