Стивън Кинг
Под купола (36)

6.

— Връщам се — заяви Гендрън. Свали бейзболната си шапка и избърса с нея окървавеното си бледо лице. Носът му се беше подул и приличаше на палец на великан. Под очите му се бяха вдлъбнали тъмни сенки. — Съжалявам, обаче цивката зверски ме боли, пък и… вече съм на години. Освен това… — Вдигна ръце и бавно ги отпусна. Стояха един срещу друг и ако беше възможно, Барби щеше да го прегърна и да го потупа по рамото.

— Май съвсем излезе от релси, а? — подхвърли.

Гендрън невесело се засмя:

— Това с хеликоптера преля чашата. — И двамата се загледаха към новия димен стълб.

Барби и Гендрън се бяха отдалечили от местопроизшествието на шосе 117, след като се бяха уверили, че свидетелите на катастрофата са повикали линейка за Елза Андрюс, единствената оцеляла. Жената май не беше тежко ранена, макар че не беше на себе си заради смъртта на приятелката си.

— Връщай се тогава. Бавно. Не бързай, спирай да си починеш.

— Ти продължаваш ли?

— Да.

— Смяташ ли, че това чудо свършва някъде?

Барби не отговори веднага. Отначало беше сигурен, обаче сега…

— Надявам се — промърмори.

— Стискам ти палци. — Гендрън му помаха с шапката си, после пак си я сложи. — Ще ми се довечера да ти стисна ръката.

— И на мен. — Дейл се позамисли и добави: — Ще ми направиш ли една услуга, ако се добереш до мобилния си телефон?

— Естествено.

— Позвъни в армейската база във Форт Бенинг. Помоли да те свържат с полковник Джеймс О. Кокс. Кажи, че е спешно и че се обаждаш от името на капитан Дейл Барбара. Запомни ли всичко?

— Дейл Барбара. Това си ти. Търся полковник Джеймс О. Кокс. Ясно.

— Ако те свържат с него… което е доста съмнително, но ако се случи, разкажи му какво се случва тук. Предай му на всяка цена да се обади на Отдела по антитероризъм. Ще го направиш ли?

Гендрън кимна:

— Стига да мога. Късмет, войнико.

Барби мразеше да го наричат така, обаче козирува. После продължи напред, търсейки онова, което вече не се надяваше да намери.