Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Under the Dome, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Стивън Кинг. Под купола. Том І
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010
ИК „Плеяда“, София, 2010
ISBN: 978-954-409-306-8
Издание:
Стивън Кинг. Под купола. Том ІІ
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010
ИК „Плеяда“, София, 2010
ISBN: 978-954-409-307-5
История
- — Добавяне
17.
Четири години преди Купола да захлупи града, дядото на Линда Евърет почина и остави на внуците си една доста прилична сума. Чекът на Линда беше за 17 232, 04 долара. Повечето от парите влязоха във влоговете за образование на Джитата, но тя реши, че има правото да изхарчи няколко хиляди за Ръсти. Рожденият му ден наближаваше, а той мечтаеше за „Епъл TV“ още откакто се появиха на пазара преди години.
По време на брака им тя му беше правила и по-скъпи подаръци, но на този той се зарадва най-много. Фактът, че може да сваля филми от интернет и да ги гледа на телевизора, а не да се взира в малкия екран на компютъра, го изпълваше с огромно задоволство. Устройството представляваше бял пластмасов квадрат с размери двайсет на двайсет сантиметра и дебелина около два сантиметра. Устройството, което Ръсти намери на Блек Ридж, толкова приличаше на „Епъл TV“, че в първия момент го сбърка с такова. Помисли си, разбира се, че е модифицирано така, че да може не само да предава „Малката русалка“ с висока резолюция, но и да държи в плен цял един град.
Скрито в края на овощната градина на Маккой, устройството беше тъмносиво, а не бяло, и на него не беше щамповано познатото лого на „Епъл“, а някакъв странен символ:
Над символа имаше издатина с размерите на ставата на малкия пръст на Ръсти. От капачето на издатината надничаше стъклена леща. Точно от нея идваха пурпурните присвятквания.
Ръсти се наведе и докосна повърхността на генератора (ако това изобщо беше генератор). Нещо разтресе ръката му, а после и цялото му тяло. Той се опита да се отдръпне, но не можа. Мускулите му се бяха сковали. Гайгеровият брояч изпищя, след това замлъкна. Ръсти нямаше представа дали стрелката сочи опасната зона, защото не можеше да помръдне очите си. Светлината бавно напускаше света, източваше се като вода през сифона на вана. И той внезапно си помисли: „Ще умра. Какъв глупав начин само…“
След това в тъмнината се появиха лица, които обаче не бяха човешки (по-късно нямаше да е сигурен дали изобщо е видял лица). Приличаха на обвити с кожа кубове. Единственото, което изглеждаше човешко в тях, бяха ромбоидните очертания отстрани — бледи подобия на уши. Главите, ако това наистина бяха глави, се обърнаха една към друга, сякаш за да обсъдят някакъв проблем. На Ръсти му се стори, че чува смях. Усети някакво вълнение у тях. Представи си как неговите момичета и приятелката им Дийна Карвър закусват и споделят тайни, докато седят на двора пред началното училище на Ийст Стрийт.
Всичко това се случи за няколко секунди, навярно не повече от четири-пет. Разтрисането внезапно изчезна, също като усещането, което изпитваха хората, когато за пръв път докоснеха Купола; също като замайването му и съпътстващото го видение — чучелото с цилиндъра. Ръсти беше коленичил на върха на хребета, от който се виждаше целият град, и се потеше под оловните си доспехи.
Не можеше обаче да се отърве от онези кожени глави, които продължаваха да се смеят и да заговорничат просташки.
„Другите са там долу и те гледат. Помахай им. Покажи им, че си добре.“
Той вдигна натежалите си ръце над главата и бавно ги размаха, все едно че сърцето му не подскачаше като заек и че по гърдите му не се стичаха миризливи ручейчета пот.
В отговор Роми и децата му помахаха.
Ръсти задиша дълбоко, опитвайки да се успокои. После насочи Гайгеровия брояч към плоското сиво устройство върху един мек чим. Стрелката затрептя под чертичката, зад която пишеше „+5“. Нормален радиационен фон.
Той беше почти сигурен, че този плосък квадратен предмет е причината за неприятностите им. С негова помощ някакви същества държаха като затворници жителите на Честърс Мил, но това съвсем не беше всичко. С негова помощ те ги наблюдаваха.
И се забавляваха. Копелетата се смееха, той ги беше чул.
Свали престилката, метна я върху устройството и отстъпи назад. Отначало нищо не се случи. После престилката се подпали. Миризмата беше остра и неприятна. По блестящата повърхност се появиха мехури, които затрептяха под танцуващите пламъци. Накрая престилката, която всъщност не беше нищо повече от обвит с найлон оловен лист, се разпадна. Горящите парчета, най-голямото от които лежеше върху кутийката, изчезнаха. Останаха само сажди, миризмата също все още се усещаше, но иначе… бам… и нищо.
Видя ли това? После Ръсти зададе този въпрос и на глас, питайки света. Усещаше миризма на изгорял найлон и на нещо друго, вероятно на олово. Безумно, невероятно, но въпреки това престилката я нямаше.
— Наистина ли видя това?
Пурпурната светлинка примигна, сякаш се опитваше да му отговори. Дали тези пулсации не обновяваха Купола така, както докосването на клавиатурата с пръст обновява картината на монитора? Дали те не даваха възможност на кожените глави да наблюдават града? И двете? Нито едното?
Ръсти си каза, че не трябва повече да припарва до устройството. Каза си, че най-умното нещо, което може да направи, е да изтича обратно при микробуса (тежката престилка вече я нямаше и той можеше да тича), да скочи вътре и да отпраши с бясна скорост.
Вместо това отново се приближи до кутийката и застана на колене пред нея — поза, която изобщо не му харесваше.
Свали едната ръкавица, опипа земята около устройството, след това отдръпна ръката си. Топло. Горящата престилка беше опърлила част от тревата. Посегна към кутийката, като очакваше да бъде разтресен или обгорен… от което всъщност не се страхуваше най-много, най-много се страхуваше, че отново ще види онези кожени обекти, онези подобия на глави, които се хилеха и съзаклятничеха.
Но нямаше нищо. Нито видения, нито топлина. Сивата кутийка беше хладна на допир, въпреки че с очите си беше видял как метнатата върху нея престилка първо започна да изпуска мехурчета, а после се подпали.
Пурпурната светлинка проблесна. Ръсти гледаше ръката му да не застава пред нея. После хвана устройството отстрани и мислено се сбогува с жена си и децата си, като си представи как им казва, че съжалява за идиотската си постъпка. Очакваше всеки момент да избухне в пламъци. След като това не се случи, се опита да вдигне кутийката. Въпреки че тя имаше размери на обикновена чиния, не можа да я помръдне. Струваше му се, че е заварена за върха на колона, забита дълбоко в скалистата земя на Нова Англия. Само че нямаше никаква колона. Устройството просто си лежеше върху тревата, затова когато той промуши пръстите си отдолу, те се допряха. Той ги сплете и отново опита да вдигне проклетото нещо. То не помръдна дори милиметър.
Ръсти си помисли: „Хванал съм някакъв извънземен предмет. Машина от друг свят. Дали не зърнах операторите й.“
Тези идеи бяха интелектуално предизвикателство. Направо бяха смайващи, но въпреки това не пораждаха емоции у него, може би защото огромното количество информация го объркваше.
А сега какво? Какво, по дяволите?
Той не знаеше. Но като че ли емоциите му не бяха чак толкова притъпени, защото едва не извика от обзелото го отчаяние. Ако го чуеха, четиримата човека там долу на пътя щяха да си помислят, че е в беда. Което всъщност си беше така. Макар че не беше само той.
Докато се изправяше, Ръсти си помисли, че има опасност да падне — краката не го държаха. Топлият застоял въздух покриваше кожата му като слой мазнина. Отправи се към микробуса, бавно заобикаляйки натежалите от плод ябълкови дървета. Беше сигурен само в едно — Големия Джим Рени в никакъв случай не трябваше да разбира за генератора. Не защото щеше да се опита да го разруши, а защото щеше да постави пазачи да го охраняват. За да може да прави каквото си иска. Засега Големия Джим искаше нещата да са такива, каквито са.
Ръсти тъкмо отваряше вратата на микробуса, когато на около два километра северно от Блек Ридж проехтя мощна експлозия. Сякаш Господ се беше навел и беше натиснал спусъка на някаква огромна пушка.
Той извика от изненада и погледна нагоре. Веднага вдигна ръка да предпази очите си, защото над границата между ТР-90 и Честърс Мил беше изгряло ново слънце. Още един самолет се беше разбил в Купола. Само че този път не ставаше въпрос за мъничък „Сенека V“. От мястото на сблъсъка, който според Ръсти беше станал на 6–7 хиляди метра височина, се издигаха облаци черен дим. Ако черното петно, останало след ракетните удари, беше чаровна бенка на бузата на деня, то това си беше направо кожен тумор. Много опасен тумор.
Ръсти забрави генератора. Забрави четиримата, които го чакаха. Забрави и собствените си деца, заради които преди малко беше рискувал живота си. В продължение на две минути съзнанието му беше изцяло погълнато от черния ужас.
От другата страна на Купола падаха отломки. Смачкан нос на реактивен самолет; след него горящ двигател; след него дъжд от сини седалки, в част от които имаше хора; след тях голямо лъскаво крило, което се люшкаше като лист хартия, подет от въздушно течение; след него опашка, вероятно на „Боинг 767“. Опашката беше тъмнозелена. На нея имаше светлозелен символ. „Детелина“ — помисли си Ръсти.
Детелина, ирландска детелина.
След това корпусът, наподобяващ дефектна стрела, падна на земята и подпали гората.