Стивън Кинг
Под купола (302)

15.

В шест и трийсет паркингът зад общината се напълни. След това хората започнаха да паркират колите си по главната, по Уест Стрийт и по Ийст Стрийт. В седем без петнайсет дори паркингите пред пощата и пожарната служба се препълниха. Почти всички места в залата вече бяха заети.

Големия Джим беше успял да предвиди, че ще се стекат много хора и Ал Тимънс и няколко от новите полицаи бяха донесли пейки от залата на Американския легион, разполагайки ги отпред на моравата.

На някои от тях пишеше: „Подкрепяйте нашите войници“, а на други: „Играйте още бинго!“ От двете страни на входната врата бяха поставени големи високоговорители.

Със задачата по опазването на реда бяха ангажирани повечето от градските полицаи, както и всички ветерани от полицията, с изключение на един. Когато закъснелите започнаха да се оплакват, че се налага да седят отвън (или да стоят — и пейките вече бяха заети), началник Рандолф им заяви, че е трябвало да дойдат по-рано: който дреме, губи. После добави, че вечерта е топла и приятна и че по-късно ще изгрее голяма розова луна.

— Приятна, стига да я нямаше тази миризма — каза Джо Боксър. Зъболекарят беше кисел след спречкването в болницата. — Надявам се, че ще се чува добре през тези неща. — Посочи говорителите.

— Ще се чува добре — увери го Рандолф. — Взехме ги от „Дипърс“. Томи Андерсън казва, че са страхотни. Самият той ги монтира. Ще осигурят хубав звук, все едно си на кино, само дето няма да има картина.

— Ще осигурят те, грънци — измърмори Джо Боксър, после кръстоса крака и подръпна нервно ръбовете на панталоните си.

Младши се беше скрил в Моста на мира и наблюдаваше случващото се през една цепнатина в стената. Беше изумен от гледката — за пръв път виждаше почти всички местни хора на едно и също място по едно и също време. Беше доволен, че са изкарали говорители отвън. Щеше да чува всичко от скривалището си. А когато баща му се разгорещеше, той щеше да задейства плана си.

Бог да им е на помощ на онези, които се изпречеха на пътя му.

При все че здрачът се сгъстяваше, нямаше как да сбърка едрата фигура на баща си. Освен това тази вечер залата беше много добре осветена и лъчите, които минаваха през един от прозорците, очертаваха правоъгълник в края на претъпкания паркинг, точно там, където стоеше Големия Джим. Картър Тибодо беше до него.

Рени не усещаше, че го наблюдава някой, по-скоро усещаше, че всички го наблюдават, което на практика е едно и също. Погледна часовника си и видя, че минава седем. Политическият му нюх, развиван в течение на дълги години, му подсказваше, че всяка една важна среща трябва винаги да започва с десет минути закъснение. Което означаваше, че вече трябваше да тръгва по алеята. Носеше написаната реч в папка, но едва ли щеше да има нужда от подсещания, щом се развихреше. Знаеше какво трябва да каже. Имаше чувството, че миналата нощ е държал тази реч в съня си, и то неведнъж, а няколко пъти, като всеки следващ път се получаваше по-добре. Смушка Картър с лакът.

— Дойде време за шоуто.

— Добре. — Картър притича да доведе Рандолф, който стоеше на стълбите пред залата. (Големия Джим си помисли: „Вероятно смята, че прилича на Юлий Цезар“).

— Влизаме през страничния вход — каза Рени и погледна пак часовника си. — След пет, не, четири минути. Ти ще водиш, Питър, аз ще те следвам. Картър, ти ще вървиш зад мен. Отиваме право на сцената, ясно? Вървете уверено, да не вземете да се сгърбите. Ще ни посрещнат с аплодисменти. Стоите мирно, докато не утихнат. След това сядате. Питър, ти ще бъдеш от лявата ми страна, Картър — отдясно. Аз ще пристъпя към подиума. Първо ще се помолим, после всички ще станат да изпеят националния химн. Аз ще нахвърлям набързо дневния ред. Те ще го гласуват без възражения. Ясно?

— Нервен съм като бълхясал чакал — сподели Рандолф.

— Спокойно. Всичко ще мине добре.

Тук вече той определено грешеше.