Стивън Кинг
Под купола (229)

12.

След като покривът се срути, Джулия престана да гледа. Не можеше повече.

— Ела вкъщи — каза Роуз. — Стаята за гости е твоя, за колкото време искаш.

— Благодаря, но сега искам да остана сама, Роузи. Нали разбираш… с Хорас. Трябва да помисля.

— Къде ще отседнеш? Ще се оправиш ли?

— Да — отвърна тя, въпреки че не знаеше. Разумът й май не беше размътен, мисловният й процес протичаше нормално, но имаше чувството, че някой е инжектирал голяма доза новокаин в емоциите й. — Може и да дойда по-късно.

Когато Роузи мина на отсрещния тротоар (там тя се обърна и й махна притеснено с ръка), Джулия се върна при тойотата, качи Хорас на предната седалка и седна зад кормилото. Потърси с поглед Пит Фрийман и Тони Гуей, но не ги видя. Реши, че Тони е закарал Пит в болницата, за да намажат ръката му с мехлем. Беше цяло чудо, че никой от тях нямаше сериозни наранявания. А ако не беше взела кучето със себе си, когато тръгна за срещата с Кокс, то щеше да изгори заедно с цялото й имущество.

Когато мисълта се появи, тя осъзна, че емоциите и са се притъпили само временно. Отвори уста и започна да вие пронизително. Хорас наостри големите си уши и я погледна разтревожено. Тя се опита да спре, но не успя.

Вестникът на баща й.

Вестникът на дядо й.

Вестникът на прадядо й.

Пепелища.

Тя мина по Уест Стрийт и когато стигна до изоставения паркинг зад „Глоуб“, спря. Изключи двигателя, придърпа Хорас към себе си и плака пет минути над него. Хорас беше добро куче и стоически издържа.

Щом се наплака, тя се почувства по-добре. По-спокойна. Това спокойствие може би беше измамно, но ако не друго, сега поне можеше да мисли. И вече си мислеше за връзката вестници в багажника. Надвеси се над Хорас, който я близна приятелски по врата, и отвори жабката. Вътре беше пълно с какви ли не неща, но според нея някъде… вероятно…

Най-накрая тя я намери. Малка пластмасова кутия, пълна с кабарчета, ластичета и кламери. Ластичетата и кламерите нямаше да й свършат работа, но кабарчетата…

— Хорас — каза тя. — Искаш ли разходка?

Хорас излая, за да покаже, че иска разходка.

— Добре. И аз искам.

Тя взе връзката вестници и се върна на главната улица. Сградата на „Демократ“ сега представляваше тлееща купчина отломъци, която ченгетата обливаха с вода (от онези толкова удобни ръчни пръскачки, които се бяха оказали пълни догоре). От гледката я заболя сърцето, но не много силно, защото сега имаше какво да прави.

Тя тръгна по улицата (Хорас крачеше тържествено отстрани) и започна да закача вестниците по стълбовете. Заглавието: „КРИЗАТА СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА, РАЗМИРИЦИ И УБИЙСТВА“ се виждаше съвсем ясно на светлината от пожара. Прииска й се да беше избрала една-единствена дума: „ВНИМАВАЙТЕ“.

Не след дълго вестниците свършиха.