Стивън Кинг
Под купола (131)

1.

Барби и Ръсти спряха отвън и жадно поеха вечерния въздух. В него все още се усещаше мирис на дим от наскоро потушения пожар западно от града, обаче след тежките миризми на изгорели газове в хранилището той им се струваше като свеж планински полъх, галещ нежно лицата им. Барби носеше Гайгеровия брояч в кафявата пазарска чанта, която бе намерил в противоядреното укритие.

— Няма да издържи и ще се скъса — отбеляза Ръсти. Лицето му бе мрачно и изопнато от напрежение.

— Какво смяташ да предприемеш оттук нататък? — попита го Барби.

— Аз ли? Нищо особено. Ще се върна в болницата и ще си продължа с визитациите. Довечера обаче смятам да почукам на вратата на Джим Рени и да му поискам обяснение. Надявам се да има такова и се надявам да знае и къде са останалите запаси от газ, защото вдругиден генераторът на болницата ще остане без гориво дори и да намалим до минимум консумацията на електричество!

— До вдругиден всичко може да е свършило.

— Наистина ли го вярваш?

Вместо да отговори на въпроса му, Барби каза:

— Точно сега ми се струва малко опасно да притискаш градския съветник Рени.

— Точно сега? От тези твои думи веднага си личи, че си отскоро в Честърс Мил. Знаеш ли, че слушам тази песен от десет хиляди години или от колкото там Големия Джим управлява този град. Или казва на хората да се разкарат, или ги моли да проявят търпение. „За благото на града“ — както гласи дежурната му реплика. Тя е номер едно в неговия хитпарад. Градското събрание през март например се оказа пълна подигравка. Предложение за нова канализационна система? Съжалявам, градът не разполага с нужните средства, за да си я позволи. Предложение за промяна в градоустройството, за да се открият нови търговски площи? Страхотна идея, Честърс Мил се нуждае от повече приходи, хайде да построим супермаркет на шосе 117! От Катедрата по екология към Мейнския университет съобщават, че в езерото Честър имало твърде много отпадъчни води? Градските съветници препоръчват да се насрочи обществена дискусия по темата, защото всички знаят, че научните проучвания се правят от радикални псевдохуманни атеисти. Ами болницата? Как смяташ, тя нищо общо ли няма с благото на града?

— Естествено, че има — отвърна Барби, смутен от внезапния му изблик.

Ръсти сведе очи, пъхнал ръце в задните си джобове.

— Разбирам защо президентът е решил ти да поемеш контрола — каза, когато най-накрая вдигна поглед. — Мисля, че сега е последният възможен момент подобно нещо да се случи.

— Това е само една идея, нищо повече — усмихна се Барби и вдигна рамене. — Само дето… Рени и Сандърс си имат своите полицаи, а къде са моите хора?

Ръсти отвори уста да отговори, ала мобилният му телефон иззвъня. Той го отвори и погледна дисплея.

— Линда? Какво има?

Медикът се заслуша.

— Добре, разбирам. Щом си сигурна, че са добре… Сигурна ли си, че е била Джуди? А не Джанел? — Той помълча известно време, след което каза: — Според мен това е добра новина. Тази сутрин видях две други деца — и двете имаха краткотрайни пристъпи, които протекоха много бързо и после нямаха никакви проблеми. Обадиха ми се и трима разтревожени родители с подобни случаи, а Джини Т. ми докладва за четвърти. Може да е някакъв страничен ефект от онова, което захранва Купола.

Ръсти отново се заслуша.

— Защото нямаше кога да го направя — отвърна. Тонът му бе търпелив и спокоен. Барби си представи въпроса, на който трябваше да отговори: сума ти деца получават подобни пристъпи и ми го казваш чак сега?

— Ти ли ще вземеш момичетата? — попита Ръсти. Пауза. — Добре. Ако усетиш нещо нередно, веднага ми звънни. Ще дойда на секундата. И накарай Одри да остане с тях. Да. Аха. И аз те обичам. — Той прекъсна връзката, закачи телефона на колана си и прокара пръсти през косата си с такава ярост, че очите му се дръпнаха като на китаец. — Боже мили!

— Коя е Одри?

— Нашият златен ретривър.

— Разкажи ми за тези пристъпи.

Ръсти му разказа, без да пропусне нито казаното от Джани за Хелоуин, нито изреченото от Джуди за розовите звезди.

— Това за Хелоуин ми напомня за бълнуването на хлапето на Динсмор — замисли се Барби.

— Да, има нещо такова.

— Ами другите деца? Някое от тях говорило ли е за Хелоуин? Или за розови звезди?

— Родителите, които видях днес, споменаха, че децата им бълнували нещо по време на пристъпите, но били твърде изплашени, за да обърнат внимание на думите им.

— Самите хлапета не си ли спомнят?

— Дори не знаят, че са имали пристъпи.

— Това нормално ли е?

— Абсолютно нормално.

— Възможно ли е по-малката ти дъщеря да е имитирала по-голямата? Примерно… откъде да знам… защото иска да й обърнат внимание?

Ръсти не се бе замислял за това — всъщност не му бе останало време да обмисли този вариант. Сега обаче го направи.

— Възможно е, макар че не ми се вярва да постъпи така… — Той кимна към старичкия жълт Гайгеров брояч в чантата. — И сега какво? Ще тръгнеш на инспекция из града с това нещо?

— Не аз — усмихна се Барби. — Това бебче е собственост на града, а силните на деня не ме обичат много. Нямам никакво желание да ме спипат с него.

И той подаде чантата на парамедика.

— Аз също не мога. Ужасно съм зает в болницата.

— Знам — кимна Барби и му каза какво се изисква от него. Ръсти го изслуша внимателно и накрая се усмихна.

— Добре — отвърна. — Става, навит съм. Ти какво ще правиш, докато аз изпълнявам поръчките ти?

— Ще готвя в „Розата“. Специалитетът за тази вечер е „пиле а ла Барбара“. Искаш ли да ти изпратя няколко порции в болницата?

— Супер! — зарадва се Ръсти.