Стивън Кинг
Под купола (149)

1.

Като се изключи политиката, Големия Джим Рени имаше само една голяма страст. Това беше женският гимназиален баскетбол и по-конкретно — дамският отбор на „Дивите котки“. Абонираше се за всеки полусезон още от 1998 и посещаваше поне дванайсет мача годишно. А през 2004, когато „Дивите котки“ спечелиха щатския шампионат, не пропусна нито една среща. И въпреки че автографите, които веднага се набиваха в очите на посетителите му, бяха тези на Тайгър Удс, Дейл Ърнхард и Бил „Спейсман“ Лий, онзи, с когото съветникът най-много се гордееше — и който ценеше най-силно, — бе на Хана Комптън, дребничката второкурсничка, чиято игра като плеймейкър донесе на „Дивите котки“ първата и единствена златна топка в историята им.

Когато си се абонирал за всички мачове от полусезона, започваш да опознаваш и другите абонати, в това число и причините да бъдат фенове на играта. Повечето бяха роднини на момичетата, като част от тях нерядко продаваха домашно приготвени лакомства, за да набират средства за покриване на разноските покрай мачовете в чужбина, когато имаше такива. Останалите бяха баскетболни „пуристи“, които ще ви кажат — понякога с оправдателен тон, — че дамският баскетбол просто е по-добър от мъжкия. Че в играта на младите баскетболистки се наблюдава една отборна етика, с която момчетата с техния груб маниер и предимно далечни изстрели към коша просто не могат да се мерят. Че темпото е по-бавно, а това позволява да видиш всички детайли на срещата и да се насладиш на всеки пас и всяка маневра, феновете на женския баскетбол всъщност се радват на по-ниските резултати в дамските мачове (на които привържениците на мъжкия баскет не спират да се подиграват) и изтъкват, че девойките наблягат на защитата и свободното хвърляне, които са залегнали в основните принципи на самата игра.

Разбира се, има и такива хора, които просто обичат да гледат как дългокраки тийнейджърки тичат насам-натам по къси гащета.

Всичко това бе валидно и за Големия Джим, ала основната причина за страстта му бе съвсем различна и той за нищо на света не би я споделил с когото и да било от другите фенове. Просто не беше никак мъдро от политическа гледна точка.

Тайната на Рени бе следната — според него момичетата приемаха спорта лично и това ги изпълваше с много по-силна омраза от момчетата.

Момичетата искаха да победят — о, да! — и понякога играта им можеше да стане доста нажежена, особено ако бе срещу отколешен съперник (в случая с „Дивите котки“ на Честърс Мил това бяха „Ракетите“ от Касъл Рок), ала при момчетата водещи бяха индивидуалните постижения. С други думи, да се откроят. И всичко свършваше с края на мача.

Момичетата, от друга стана, мразеха да губят. Те отнасяха загубата в съблекалните и потъваха в тежки размисли над нея. Нещо повече — те ненавиждаха и мразеха не поединично, а като отбор. Големия Джим често виждаше как омразата им надига грозната си глава; по време на настървена схватка за топката във второто полувреме при равен резултат можеше буквално да подуши във въздуха сгъстеното напрежение, което сякаш крещеше: „Не, няма да успееш, кучко, топката е МОЯ!“ И той не само го подушваше, но и се хранеше с него.

Преди 2004 дамският отбор на „Дивите котки“ бе влизал в щатския турнир само веднъж за двайсет години, когато бяха елиминирани от „Бъкфийлд“. После се появи Хана Комптън. Баскетболистката, която така и си остана ненадмината в изкуството на омразата, според скромното мнение на Големия Джим.

Като дъщеря на Дейл Комптън, кокалест дървосекач от Таркърс Милс, който често бе пиян и винаги — заядлив, Хана бе развила доста грубовати обноски. Като първокурсничка бе изкарала първия си полусезон в младежкия отбор и треньорът я прехвърли в университетския отбор едва за последните два мача. Точно в тези два мача обаче тя отбеляза повече точки от всички останали и остави противниковия плеймейкър от „Рисовете“ да се гърчи на скамейката след остра, но чиста дефанзивна игра.

След края на мача Големия Джим сграбчи треньора Удхед за яката.

— Ако това момиче не влезе в отбора следващата година, значи си луд!

— Не съм луд — беше отвърнал треньорът.

Хана започна бляскаво и завърши още по-бляскаво, постигайки феноменални успехи, за които феновете на „Дивите котки“ щяха да говорят години напред (равносметката: средно по 27.6 точки на мач). Момичето можеше да отбележи три точки буквално когато и откъдето си поискаше, ала на Големия Джим най-много му харесваше да я гледа как пробива противниковата защита и се хвърля към коша — дребничкото й, наподобяващо муцунка на мопс лице е изопнато до краен предел от концентрация, пламтящите й черни очи сякаш изгарят играчите на съперника, а прибраната й на опашка коса стърчи над главата й като вдигнат среден пръст. Градският съветник на Честърс Мил и търговец на стари коли се беше влюбил.

В мачовете от шампионата през 2004 „Дивите котки“ водеха пред „Ракетите“ на Касъл Рок с десет точки, когато Хана бе изкарана от играта заради нарушение. За късмет на „Котките“ до края на срещата оставаше съвсем малко време. Те спечелиха с разлика от една точка. От общо осемдесет и шест точки, отбелязани от тях, шейсет и три бяха заслуга на Хана Комптън. Тази пролет заядливият й баща седна зад волана на чисто нов кадилак, продаден му от Рени с четирийсетпроцентно намаление. Въпреки че не се занимаваше с нови коли, винаги когато си поискаше, можеше да „забърше някоя от автовоза“.

Сега, докато розовите дири в небето избледняваха (а „проблемните му деца“ чакаха притеснени отвън да ги повика), Големия Джим седеше в кабинета на Питър Рандолф и си припомняше този приказен, легендарен, почти нереален баскетболен мач. Особено първите осем минути от второто полувреме, които започнаха с осем точки преднина за „Ракетите“ от Касъл Рок.

Тогава Хана бе поела контрол над играта с онази брутална целеустременост, с която Йосиф Сталин бе завзел властта над Русия. Очите й искряха (все едно се бяха концентрирали върху някаква баскетболна Нирвана отвъд възприятията на обикновените смъртни), а лицето й бе изкривено в демонична гримаса, която сякаш казваше: „Аз съм по-добра от теб, аз съм най-добрата, разкарай се от пътя ми, или ще те прегазя!“ Всички хвърляния на Хана към коша през тези осем минути попаднаха в целта, включително и един абсурден изстрел от средата на терена, който тя отправи само защото бе объркала стъпките си и трябваше да се отърве от топката, за да не й отсъдят нарушение за травелинг^[1].

Имаше различни изрази за подобна игра, най-използваните от които навярно бяха „да бъдеш в зоната“ и „да влезеш в крачка“. Любимият на Големия Джим обаче беше „да го напипаш“ — като в израза: „Да, тя определено го е напипала.“ Сякаш играта имаше някакъв божествен скрит пласт, недоловим за възприятията на обикновените играчи (макар че понякога дори обикновените играчи го напипваха) — пласт, който можеше да бъде докоснат в някои специални нощи; нещо като ефирните драперии, украсяващи стените в залите на Валхала.

Хана Комптън така и не премина в отбора на третокурсничките; шампионатът от 2004 година се оказа последният в живота й. Това лято баща й за пореден път бе карал пиян и предизвика катастрофа, в която загинаха той, съпругата му и трите им дъщери. Връщаха се от „Браунис“ в Таркърс Мил, където бяха отишли за сладоледено фрапе. И купеният на безценица кадилак се беше превърнал в техен ковчег.

Новината за катастрофата се появи на първите страници във всички вестници на Западен Мейн, а Джулия Шамуей отпечата съответния брой на „Демократ“ с черна рамка на всяка страница. Големия Джим обаче не беше опечален. Според него Хана изобщо не би се представила добре в първенството на третокурсничките — там момичетата бяха по-едри и навярно през повечето време щеше да седи на резервната скамейка. А тя никога не би го преживяла. Омразата й трябваше постоянно да бъде захранвана от действия на терена. Големия Джим добре го знаеше. И прекрасно го разбираше. Това бе основната причина да не иска да напусне Честърс Мил. Да, насред широкия свят вероятно би правил повече пари, ала парите бяха просто бирата на живота му. Властта обаче… властта бе шампанското.

И докато в спокойни времена управлението на града си беше сладко занимание, в кризисни периоди като сегашния то ставаше още по-сладко. В такива дни можеш да летиш на крилете на интуицията си, без да се притесняваш, че нещо ще се прецака, защото просто няма начин нещо да се прецака. Можеш да разчетеш намеренията на противниковата защита още преди тази защита да предприеме действия срещу теб, и всеки твой изстрел към коша бележи точка. Както се казва, вече си го напипал, а няма по-добър момент това да се случи от мач за шампионата.

Това бе неговият шампионат и всичко, което се случваше, работеше в негова полза. Съветникът имаше чувството — и не просто чувството, а абсолютната вяра, — че нищо не може да се обърка по време на този феноменален тур; дори онези неща, които му изглеждаха като препятствия, щяха да се превърнат в благоприятни възможности. (Също като онзи отчаян изстрел на Хана от средата на терена, който бе изправил цялата зала в Дери на крака — феновете на „Котките“ ликуваха, а привържениците на „Ракетите“ не можеха да повярват на очите си.)

Беше го напипал. Ето защо не се чувстваше изморен, макар че трябваше да бъде смазан от изтощение. Ето защо не се тревожеше за Младши, въпреки влудяващата напрегнатост и потайност на младежа. Ето защо не се тревожеше и за Дейл Барбара, и за досадната му свита от приятели, сред които изпъкваше кучката от вестника. Ето защо, когато Питър Рандолф и Анди Сандърс го изгледаха угрижено, Големия Джим само се усмихна. Можеше да си го позволи. Беше го напипал.

— Да затворим супермаркета? — смая се Анди. — Така няма ли да разбуним духовете, Голям Джим?

— Супермаркета плюс бензиностанцията — уточни Рени, без да спира да се усмихва. — За „Браунис“ няма смисъл да се тревожим, вече е затворено. Което е чудесно, защото нямаме никаква нужда от подобна порочна клоака. — Можеше и да добави: „Където продават мръснишки списания“, ала се въздържа.

— Джим, в супермаркета все още има достатъчно провизии — обади се Рандолф. — Днес следобед разговарях с Джак Кейл. Месо почти не е останало, но от всичко друго има, и то в съвсем прилични количества.

— Не се и съмнявам — кимна Големия Джим. — Разбирам от запасяване, както и Кейл, естествено. Нали е евреин, все пак!

— Ами… просто казвам, че всичко досега върви гладко, защото хората вече са заредили добре килерите си. — Лицето му се озари. — Според мен първо да ограничим работното време на супермаркета. Мисля, че без проблеми ще убедим Джак да го направи. Вероятно и той самият вече го обмисля…

Големия Джим поклати глава, продължавайки да се усмихва. Ето още един пример за това как всичко се нарежда в твоя полза, когато си го напипал. Дюк Пъркинс навярно би казал, че е грешка градът да се излага на допълнителен стрес, особено след тази вечер на обезпокоителни небесни явления. Дюк обаче беше мъртъв и за Рени смъртта му беше не просто улеснение, а направо подарък от съдбата.

— Затваряме ги — повтори. — И двата. Точка по въпроса. И когато ги отворим отново, ние ще сме тези, които ще раздават провизиите. Така запасите ще ни послужат за по-дълго време, а и разпределението сред хората ще бъде далеч по-справедливо. На събранието в четвъртък ще обявя плана за разпределението на дажбите. — Той направи кратка пауза. — Ако Куполът все още е на мястото си, разбира се.

— Не съм сигурен дали имаме правомощията да затваряме частния бизнес на хората, Голям Джим… — измънка колебливо Анди.

— В кризисна ситуация като тази не само че имаме тези правомощия, но и сме длъжни да ги упражняваме. — И той потупа Пит Рандолф по гърба. Шерифът не го очакваше и изохка сепнато. — Това е нашата отговорност пред хората.

— Ами ако сред хората настане паника? — намръщи се Анди.

— Такива са рисковете на управлението — разпери ръце Големия Джим. — Когато сриташ котило плъхове, те се разбягват на всички страни. Ако кризата не приключи скоро, може да се наложи да увеличим още малко личния състав на полицията. Да, това е един от вариантите.

Рандолф го изгледа учудено.

— В момента имаме двайсет полицаи — каза той. — Заедно със… — и той кимна към вратата.

— Знам — отвърна Рени. — И като стана въпрос за тези младежи, извикай ги вътре, шерифе, за да свършим с тази работа и да ги пуснем да се приберат по домовете си. Мисля, че заслужават малко почивка след този толкова натоварен за тях ден.

„А ако са се изнервили, още по-добре — помисли си той. — Заслужават си го, след като не могат да държат дръжките си в гащите.“