Стивън Кинг
Под купола (299)

12.

В пет и петнайсет Алис и Ейдън Епълтън прекосиха задния двор и влязоха в наетата къща. Алис каза:

— Каро? Ще заведеш ли Ейдън и аз… Ейдън и мен… на голямата среща?

Каролин Стърджис, която правеше сандвичи с фъстъчено масло върху кухненския плот на Корали Дъмиджън с хляба на Корали Дъмиджън (вече доста изсъхнал, но все още годен за ядене), изгледа изненадано децата. Никога досега не бе чувала деца да проявяват желание да присъстват на среща на възрастни. Струваше й се по-естествено да побегнат където им видят очите, още щом чуят, че ще има такова скучно събитие. Изкуши се. Защото ако децата отидеха, и тя можеше да отиде.

— Сигурни ли сте — попита и се наведе. — И двамата?

Преди няколко дена Каролин би казала, че не иска да има деца и че я интересува само кариерата на учителка и писателка. Може би дори на романистка, въпреки че писането на романи й се струваше рискована работа — осъзнаваше, че може да загуби много време в писане на роман от хиляда страници, а накрая да се окаже, че той не става за нищо. Поезията обаче… да обикаляш страната (може би с мотоциклет)… да представяш творбите си и да участваш в семинари… свободна като птица… това би било чудесно. Да се срещаш с интересни мъже и да дискутираш Силвия Плат в леглото, дори още по-хубаво.

Алис и Ейдън бяха променили мирогледа й. Тя ги беше заобичала. Да, искаше Купола да се разпадне (разбира се, че искаше), но само при мисълта, че ще трябва да върне децата на майка им, я заболяваше сърцето. Дълбоко в себе си се надяваше, че и децата ще изпитат лека болка от раздялата. Може би това беше непочтено от нейна страна, но нищо не можеше да направи — чувства.

— Ейдън? Наистина ли искаш това? Срещите на възрастните хора понякога са ужасно дълги и отегчителни, да знаеш.

— Искам да отида — обяви момченцето. — Искам да видя всички хора.

Тогава Каролин разбра. Децата не се интересуваха от дискусиите за начините за съхраняване на ресурсите на града. Защо да ги интересуват такива неща? Алис беше на девет, а Ейдън — на пет. Но да видят всички събрани на едно място, като голямо семейство? Това вече изглеждаше логично.

— Ще се държите ли добре? И няма да се боричкате и да шушукате твърде много?

— Разбира се — обяви тържествено Алис.

— А ще се изпишкате ли, преди да тръгнем?

— Да! — Този път момичето забели очи, за да покаже каква досадница е Каро… а на младата жена този жест даже й хареса.

— Тогава просто ще увия тези сандвичи в салфетки — каза Каролин. — Имаме и две кутийки сода, специално за деца, които могат да използват сламки. Само че децата, за които намеквам, трябва да са се изпишкали, преди да започнат да се наливат с течности.

— Пия със сламки като луд — каза Ейдън. — А упс ще има ли?

— Той иска да каже „Упси Пайс“ — поясни сестра му.

— Знам какво иска да каже, но няма повече. Мисля обаче, че има бисквити. От онези, дето са с канелена захар.

— Канелените бисквити са жестоки — каза Ейдън. — Обичам те, Каро.

Каролин се усмихна. Помисли си, че не е чела поема, която да звучи толкова хубаво, колкото думите на момченцето. Дори онази на Уилямс за студените сливи отстъпваше.