Стивън Кинг
Под купола (253)

11.

В багажника на микробуса на Роми Бърпи имаше купчина чисти парцали. Ръсти завърза два от тях един за друг и си направи импровизирана маска. Въпреки това смрадта, идваща откъм мъртвата мечка, дразнеше носа, гърлото и дробовете му. Първите личинки вече пъплеха по очите, устата и разбитата глава на животното.

Той стана, отстъпи назад и леко се олюля. Роми го сграбчи за лакътя.

— Хвани го, ако припадне — каза нервно Джо. — Може би възрастните са по-чувствителни.

— Добре съм — увери ги медикът. — Просто тази миризма…

Светът миришеше зле и без мечката. На дим и на застояло, сякаш Честърс Мил се беше превърнал в голяма затворена стая. Освен тези „ухания“ той усети и мириса на гниеща растителност, както и специфичната смрад на блато, която идваше от коритото на пресъхващата Престил. На Ръсти му се прииска да има вятър, но нямаше. Все пак понякога въздухът се поразмърдваше, колкото да донесе още лоши миризми. На запад имаше облаци — вероятно над Ню Хемпшир се изливаше порой, — но когато стигнеха Купола, те се разделяха като река, срещнала огромна канара. Ръсти се съмняваше, че под Купола някога ще завали дъжд. Каза си, че трябва да хвърли едно око на метеорологичните сайтове… ако изобщо намери време. Имаше толкова ангажименти.

— Тази мецана дали не е умряла от бяс, докторе? — попита Роми.

— Съмнявам се. Мисля, че децата са абсолютно прави — самоубила се е.

Роми седна зад кормилото, изчака другите да се качат и подкара бавно по Блек Ридж Роуд. Ръсти държеше Гайгеровия брояч в скута си. Уредът цъкаше равномерно. Той забеляза, че стрелката доближава +200.

— Спрете тук, господин Бърпи! — извика Нори. — Преди да излезем от гората! Ако ще припадате, по-добре да не е зад кормилото, макар и да карате само с двайсетина километра в час.

Роми я послуша и спря.

— Скачайте деца. Аз ще съм ви бавачка известно време. Докторът ще отиде сам. — Той се обърна към Ръсти: — Вземи микробуса, но карай бавно и спри веднага щом радиацията стане опасно висока. Или ако се почувстваш замаян. Ние ще вървим зад теб.

— Пазете се, господин Евърет — каза Джо.

Бени добави:

— Да не ви пука, ако припаднете и кривнете встрани. Ще ви избутаме на пътя, щом се свестите.

— Благодаря — каза Ръсти. — Имаш златно сърце.

— А?

— Няма значение.

Медикът седна зад волана и затвори вратата. Гайгеровият брояч цъкаше на съседната седалка. Подкара микробуса и излезе бавно от гората. Блек Ридж Роуд криволичеше нагоре към овощната градина. Не видя нищо необичайно и за момент изпита дълбоко разочарование. След това ярката пурпурна светлина блесна право в очите му и той рязко натисна спирачката. Там, сред обраслите с бурени ябълкови дървета, имаше нещо. Погледна в страничното огледало и установи, че другите са спрели.

— Ръсти? — провикна се Роми. — Добре ли си?

— Виждам го.

Той преброи до петнайсет и пурпурната светлинка проблесна отново. Посягаше да вземе Гайгеровия брояч, когато зад страничното стъкло изникна главата на Джо. Пъпките по челото му изпъкваха като стигма.

— Усещаш ли нещо? Замаян ли си? Вие ли ти се свят?

— Не — отговори Ръсти.

Момчето посочи напред.

— Ей-там припаднахме. Точно там.

Ръсти видя, че от лявата страна на пътя има утъпкана пръст.

— Иди там — каза Евърет. — И четиримата отидете. Да видим дали пак ще припаднете.

— Божке! — възкликна Бени, който се беше присъединил към Джо. — Да не съм морско свинче.

— Всъщност май Роми е морското свинче. Би ли отишъл, Роми?

— Ох. — Той се обърна към децата. — Ако аз припадна, а вие не, издърпайте ме тук. Тук като че ли е безопасно.

Четиримата се отправиха към мястото. Ръсти ги наблюдаваше напрегнато. Почти бяха стигнали, когато Роми забави крачка и се олюля. Нори и Бени го подхванаха от едната страна, а Джо — от другата. Роми обаче не падна. Секунда по-късно той отново стъпи здраво на краката си.

— Не съм сигурен дали наистина усетих нещо, или беше просто… как се казваше това… силата на внушението, но сега съм добре. Главата ми се замая за секунда. Деца, вие усетихте ли нещо?

Те поклатиха глави. Ръсти не се изненада. Това беше нещо като варицела — щом веднъж я изкарат, децата повече не се разболяват от нея.

— Карай, докторе — каза Роми. — Не искаш да мъкнеш онези оловни листове там горе, ако не се налага, но трябва да внимаваш.

Ръсти натисна лекичко газта. Чуваше учестеното цъкане на Гайгеровия брояч, но не усещаше нищо необичайно. Горе на хребета светлинката продължаваше да проблясва на всеки петнайсет секунди. Подмина Бърпи и децата.

— Не усещам ни… — подхвана той и тъкмо тогава усети. Не се замая, просто нещо му просветна. Имаше чувството, че главата му е телескоп, с който можеше да види абсолютно всичко, което поиска. Можеше дори да види как брат му отива на работа в Сан Диего.

Чу как Бени се провиква от съседната вселена:

— О, и доктор Ръсти го хвана!

Само че не го беше хванало, той виждаше пътя съвсем ясно. Кристално ясно. Всяко камъче, всяка люспичка слюда. Може би беше кривнал встрани, но нали трябваше да избегне мъжа, който внезапно изникна отпред. Мъжът беше висок и кльощав. Смешният, килнат на една страна червено-бяло-син цилиндър, който носеше на главата си, го правеше да изглежда още по-висок. Беше с дънки и фланелка с надпис: „“Суийт Хоум Алабама", изпейте песента на онази мъртва група."

Това не беше човек, а чучело от карнавал за Хелоуин.

Да, сигурно. Какво друго можеше да е, при условие че имаше глава от зебло, пришити бели кръстове вместо очи и зелени градински лопатки вместо ръце?

— Докторе! Докторе! — Това беше Роми.

Чучелото избухна в пламъци.

Малко по-късно изчезна. Останаха само пътят, хребетът и пурпурната светлинка, която блясваше на всеки петнайсет секунди и която сякаш се опитваше да каже: „Хайде, хайде, хайде!“