Стивън Кинг
Под купола (291)

4.

Макар че задникът й беше само натъртен, Хенриета Клавард изпитваше силна болка (тя беше разбрала, че когато си на осемдесет и четири години, всичко, което не е наред с теб, боли ужасно) и затова в първия момент си помисли, че причината да се събуди толкова рано е точно в задника й. Само че тиленолът, който бе изпила в три сутринта, като че ли още действаше. А и „пръстенът“ против хемороиди на покойния й съпруг също бе помогнал доста. „Не, нещо друго ме е събудило“ — каза си, а малко след това разбра какво е то.

Бъди — ирландският сетер на семейство Фрийман — виеше. Бъди никога не виеше. Той беше най-кроткото куче на Бетъл Стрийт — къса уличка, намираща се точно зад „Катрин Ръсел“. Освен това генераторът на Фрийманови беше спрял. Хенриета си помисли, че е възможно да се е събудила заради него, а не заради кучето. Тъкмо той й беше помогнал да заспи миналата нощ. Генераторът на Фрийманови не беше от шумните, които бълват синкав дим във въздуха; неговото тихо равномерно пърпорене действаше успокоително. Хенриета предполагаше, че той е скъп, но Фрийманови можеха да си позволят скъпи вещи. Уил беше местният представител на „Тойота“ — нещо, за което Големия Джим Рени му завиждаше, — и въпреки че напоследък търговията с коли не вървеше, той нямаше проблеми. Миналата година той и Луис бяха направили сериозен ремонт на къщата.

Но този вой. Кучето като че ли изпитваше болка. А добри хора като Фрийманови незабавно биха взели мерки… така че защо…

Хенриета стана от леглото (изпъшка леко, когато задникът й излезе от дупката на подложката от стироформ) и отиде до прозореца. Видя съвсем ясно къщата на Фрийманови, въпреки че утринната светлина беше сивкава и мътна, а не остра и чиста, както е нормално за това време на годината. Бъди виеше, но никой не му обръщаше внимание — Хенриета не забелязваше никакво движение. Къщата тънеше в мрак, не бяха запалили дори газова лампа. Тя си помисли, че са заминали нанякъде, но после мерна двете им коли, които бяха паркирани отпред на алеята. А и къде можеха да отидат?

Бъди продължаваше да вие.

Старицата облече пеньоара си, нахлузи чехли и излезе отвън. Докато вървеше по тротоара, до нея спря кола. Беше Дъглас Туичъл, който очевидно отиваше в болницата. Очите му бяха подпухнали; държеше пластмасова чаша с кафе, на която беше щамповано логото на „Дивата роза“.

— Добре ли сте, госпожо Клавард? — попита той и излезе от колата.

— Да, но нещо не е наред у Фрийманови. Чуваш ли това?

— Да.

— И те би трябвало да чуват. Колите им са тук, тогава защо не са го накарали да спре?

— Ще отида да погледна. — Туич отпи от кафето си, после го остави върху капака на колата. — Вие стойте тук.

— Глупости — отговори тя.

Тръгнаха по тротоара, а след двайсетина метра свиха по алеята на Фрийманови. Кучето виеше ли, виеше. Хенриета настръхна.

— Въздухът е много лош — каза тя. — Така миришеше едно време в Ръмфорд; бях се омъжила наскоро, а фабриките за хартия все още работеха. Това не е добре за хората.

Туич изсумтя и натисна звънеца. След като никой не се появи, той започна да чука по вратата, а малко по-късно и да блъска по нея.

— Виж дали не е отключено — каза Хенриета.

— Не мисля, че е уместно, госпожо…

— О, я стига глупости! — Тя мина покрай него и сграбчи топката на вратата. Завъртя я и вратата се отвори. В притихналия коридор се бяха настанили дълбоки утринни сенки. — Уил? — провикна се тя. — Луис. Вътре ли сте?

Отговори й само Бъди, който продължаваше да вие настоятелно.

— Кучето е отзад — каза Туич.

Щяха да стигнат по-бързо, ако бяха минали през къщата, но тъй като не желаеха да влизат вътре, тръгнаха по алеята, след което прекосиха пространството между външните стени и гаража, в който Уил държеше играчките си — два снегомобила, айтиви, кросов мотор „Ямаха“ и туристически мотор „Хонда“.

Задният двор на Фрийманови беше ограден с висока ограда. Веднага след като отвори портата, Туич усети удар — обезумелият ирландски сетер се бе блъснал в него. Мъжът извика от изненада и вдигна ръце, за да се предпази. Кучето не искаше да го ухапе, то просто търсеше спасение. Бъди изцапа с предните си лапи последната чиста престилка на Туич, а после започна да лигави лицето му.

— Не! Стига! — изкрещя Туич и бутна кучето назад, което обаче не се отказа и продължи да цапа дрехите му и да лиже бузите му с дългия си розов език.

— Бъди, долу! — извика заповеднически Хенриета. Бъди веднага приклекна, след това изскимтя и започна да върти очи. Под тялото му се появи локва урина, която бързо се разпростря настрани.

— Госпожо Клавард, това не е добре.

— Не е — съгласи се Хенриета.

— Стойте при ку…

— Глупости! — отсече отново тя и влезе в задния двор на Фрийманови. Туич я последва. Бъди се помъкна след тях с наведена глава и подвита опашка, като скимтеше печално.

Върху павираната част от двора имаше барбекю. То беше старателно завито със зелен брезент, на който пишеше: „Кухнята е затворена“. Зад него, в края на ливадата, се виждаше платформа от червено дърво. Там се намираше джакузито на Фрийманови. Туич предположи, че са вдигнали високата ограда, за да могат на спокойствие да се ухажват в него, ако им се прииска.

Уил и Луис седяха в джакузито, но беше очевидно, че никога повече няма да се отдават на ласки. Върху главите им бяха нахлузени прозрачни найлонови пликове. Пликовете като че ли бяха пристегнати към вратовете им с помощта на кафяви ластици. Найлоните се бяха замъглили отвътре, но това не попречи на Туич да види посинелите лица. На поставката от червено дърво, разположена между Уил и Луис Фрийман, имаше бутилка уиски и малко шишенце за лекарства.

— Спри — каза Туич. Той не знаеше дали говори на себе си, на госпожа Клавард или на Бъди, който отново изскимтя печално. Едно беше сигурно — не говореше на Фрийманови.

Хенриета не спря. Отиде до джакузито, изкачи двете стъпала (вървеше изправена като на войник), погледна посинелите лица на прекрасните си (и съвсем нормални, както би казала преди на всеки) съседи, после хвърли едно око на бутилката „Гленливет“ (ако не друго, бяха си отишли със стил) и вдигна шишенцето, на което се мъдреше етикетът на аптеката на Сандърс.

— Амбиен или лунеста? — попита тъжно Туич.

— Амбиен — отговори тя, като изпита задоволство, че гласът й звучи нормално. — Нейните. Предполагам обаче, че миналата нощ е дала и на него.

— Има ли предсмъртно писмо?

— Тук не — каза тя. — Може вътре да има.

Само че нямаше, поне на местата, на които се сетиха да проверят, а и самоубийците обикновено не крият предсмъртните си писма. Бъди ги следваше по петите, докато претърсваха стаите; вече не виеше, само скимтеше гърлено.

— Смятам да го прибера вкъщи — каза Хенриета.

— Налага се. Не мога да го взема с мен в болницата. Ще кажа на Стюарт Бауи да дойде и да откара… труповете. — Той посочи зад гърба си. Стомахът му се бунтуваше, но това не беше най-лошото; най-лошото беше, че го обземаше депресия, нещо твърде необичайно за слънчев човек като него.

— Не разбирам защо са го направили — каза Хенриета. — Да сме били цяла година под Купола… или пък цял месец… може би. Но по-малко от седмица? Уравновесените хора не постъпват така, когато се сблъскат с трудности.

Туич разбираше, но не искаше да й отговори. Не искаше да й каже, че това ще продължи месец, година, дори повече. Нямаше да падат дъждове, ресурсите щяха да се стопяват, а въздухът щеше да става все по-отровен. Щом най-развитата в технологично отношение държава в света досега не беше разкрила причините за появяването на полето, едва ли щеше да ги разкрие скоро. Уил Фрийман вероятно бе стигнал до този извод. А може би идеята е била на Луис. Генераторът е спрял и тя е казала:

— Скъпи, хайде да го направим, преди водата в джакузито да е изстинала. Хайде да се измъкнем от Купола, докато сме все още с пълни стомаси. Какво ще кажеш? Да се топнем и да пийнем за последно.

— Може би самолетната катастрофа е преляла чашата — каза Туич. — Онзи боинг на ирландските линии, който вчера се блъсна в Купола.

Хенриета не отговори. Тя се изкашля и изплю една храчка в кухненската мивка. Това беше начинът, по който изрази несъгласието си. После двамата излязоха отвън.

— И други хора ще постъпят така, нали? — попита тя, когато стигнаха до края на алеята. — Защото самоубийството понякога е заразно. Като грип.

— Вече има такива случаи. — Туич не знаеше дали самоубийството е безболезнено, както се пееше в онази песен, но беше сигурен, че при определени условия е заразно. Особено когато ситуацията е необичайна и когато въздухът мирише гадно, както в тази безветрена, неестествено топла утрин.

— Самоубийците са страхливци — заяви възрастната жена. — Това правило няма изключения, Дъглас.

Туич, чийто баща беше починал след дълго и мъчително боледуване от рак на стомаха, се позамисли, но не й отговори.

Хенриета се приведе над Бъди, като подпря ръце на кокалестите си колене. Бъди проточи врат, за да я подуши.

— Ела при мен, космати приятелю. Имам три яйца. Предполагам ще ги хапнеш, преди да са се развалили.

Тя се отправи към къщата си. Малко преди да стигне до входната врата, спря и се обърна към Туич:

— Страхливци са — натърти многозначително.