Стивън Кинг
Под купола (343)

21.

Кокс беше споменал на Барби, че има един стар, вероятно проходим път, който тръгва от градината на Маккой и стига до ТР-90. Някъде към седем и половина в петък сутринта Барби, Ръсти, Роми, Джулия и Пит Фрийман пътуваха по него. Барби вярваше на Кокс, но не и на снимките (на обрасли с трева коловози), заснети от двеста мили височина, така че бе взето решение да пътуват с микробуса, който Ърни Калвърт открадна от паркинга на Големия Джим Рени. Барби беше готов да зареже това превозно средство, ако то заседнеше някъде. Пит беше останал без фотоапарат — дигиталният му никон беше спрял да работи, когато той се беше приближил до кутийката.

— Извънземните не обичат папараците, братле — каза Барби. Мислеше си, че казва нещо смешно, но когато ставаше въпрос за фотоапарата му, Пит губеше чувството си за хумор.

Микробусът на телефонната компания успя да стигне до Купола и петимата се загледаха в двата огромни хеликоптера СН-47, които се спускаха, поклащайки се, към една неокосена ливада. Пътят продължаваше от другата страна, където перките на хеликоптерите бяха вдигнали големи облаци прах. Барби и останалите заслониха очите си с ръце, което беше абсолютно излишно, защото прахолякът се разнасяше настрани, когато достигнеше до Купола.

Хеликоптерите кацаха внимателно и благоприлично, като дебели дами, които се настаняват в твърде тесни театрални столове. Барби чу неприятно стържене на метал в камък и преди да направи нов опит за кацане, хеликоптерът отляво се премести на трийсетина метра встрани.

От отворената врата на едната машина изскочи човек, който закрачи към Купола, размахвайки нетърпеливо ръце в опит да се предпази от прахоляка. Барби веднага позна дребната набита фигура на полковника. Щом се приближи, Кокс забави крачка и протегна напред едната си ръка като слепец, който се бои да не се блъсне в нещо. След това започна да отупва прашните си дрехи.

— Хубаво е, че сте на свобода, полковник Барбара.

— Да, сър.

Кокс погледна настрани.

— Здравейте, госпожице Шамуей. Здравейте и вие, Приятели на Барбара. Искам да ми разкажете всичко, но бързо, защото в другия край на града започва едно малко шоу, на което трябва да присъствам.

Кокс посочи зад рамото си, където войниците вече разтоварваха десетина вентилатора „Еър Макс“ и генераторите им. Барби се зарадва, когато видя, че са от големите — от тези, с които се подсушават наводнени тенискортове и писти. Всеки един от тях беше прикрепен към двуколесна ръчна количка. Според Барби мощността на генераторите не бе по-голяма от двайсет конски сили. Той се надяваше, че тази мощност ще стигне.

— Първо, искам да ми кажете, че тези машинарии няма да се наложи да влизат в действие.

— Не съм съвсем сигурен — отговори Барби, — но се опасявам, че може да се наложи да влязат в действие. Май ще трябва да закарате вентилатори и до шосе 119, където местните ще се срещнат с роднините си.

— Довечера — отговори Кокс. — Засега това можем да направим.

— Вземете няколко от тези — предложи Ръсти. — Трябва много яко да сме загазили, за да ни потрябват всичките.

— Няма как, приятелю. Ако можехме да пресечем въздушното пространство на Честърс Мил, вероятно щеше да се получи, но тогава нямаше да има проблем, нали така? А и пускането на задвижвани с генератори промишлени вентилатори там, където се провежда свиждането, ще осуети намеренията ни. Никой няма да може да чуе нищо. Тези бебчета са доста шумни. — Той погледна часовника си. — Сега да видим какво ще успеете да ми разкажете за петнайсет минути.