Стивън Кинг
Под купола (57)

7.

Обръщението на президента — изобилстващо с успокоителни фрази и лишено от конкретна информация — свърши двайсет минути след полунощ. Ръсти го изгледа на телевизора във фоайето на третия етаж на болницата, провери за последно картоните на пациентите и се прибра у дома. Откакто работеше като медик, беше имал и по-уморителни дни, но за пръв път беше толкова обезсърчен и разтревожен за бъдещето.

Къщата тънеше в мрак. Миналата година (както и по-миналата) с Линда бяха разсъждавали дали да купят генератор, понеже всяка зима — и понякога през лятото — електрозахранването в Честърс Мил се прекъсваше най-малко за четири-пет дни. Мейнската електрическа компания не беше от най-надеждните. Въпросът беше, че не можеха да си го позволят. Може би ако Лин се прехвърлеше на пълен работен ден… само че това беше невъзможно, докато момиченцата не поотраснеха.

„Поне имаме чудесна печка и няколко кубика дърва за огрев“ — помисли си.

В жабката на колата държеше фенерче, но когато го включи, то блесна за няколко секунди и угасна. Ръсти тихо изруга и си каза, че на следващия ден… тоест днес — непременно трябва да купи повечко батерии. Стига магазините да работеха.

„Ако след дванайсет години не мога да се ориентирам в собствената си къща, значи съм шимпанзе!“ Тази вечер наистина се чувстваше като шимпанзе, уловено наскоро и затворено в клетка в зоопарка. И миришеше като обитател на джунглата. Щеше да си вземе душ преди лягане…

Дръжки! Откъде топла вода, като нямаше ток?

Нощта беше ясна и въпреки че нямаше луна, над къщата блестяха милиарди звезди, които изглеждаха същите като преди. Може би бариерата не стигаше до небето. Президентът не беше говорил по този въпрос, което може би означаваше, че разследващите още нямат отговор. Ако Честърс Мил беше на дъното на грамаден кладенец, положението не беше толкова трагично. Щом държавата можеше да пръска милиарди долари за стабилизиране на банки и компании, можеше да си позволи да пусне с парашути храна и няколко пършиви генератора.

Изкачи се по стъпалата на верандата и си извади ключа, но като се доближи до вратата, видя нещо, окачено на дръжката. Наведе се, присви очи и се усмихна. Беше мъничко фенерче. Линда беше купила шест броя за пет долара от лятната разпродажба в магазина на Бърпи. Ръсти мислено я беше упрекнал за излишния разход и си беше казал: „Жените купуват от разпродажби разни неща по същата причина, поради която мъжете изкачват върхове — понеже ги има.“

В основата на фенерчето имаше метална халкичка, през която беше прокарана връзка от маратонка. На нея с тиксо беше прикрепена бележка. Ръсти я отлепи и я освети с фенерчето.

Привет, красавецо. Дано всичко е наред с теб. Двете Дж. най-после си легнаха. Много бяха изнервени, но накрая мирясаха. Утре съм на работа цял ден — от 7 до 7 — така каза Питър Рандолф, новият началник на полицията (ВТАСАХМЕ Я!). Марта Едмъндс обеща да гледа децата. Бог да я поживи. Дано не ме събудиш. (Въпреки че може да не съм заспала.) Боя се, че ни чакат тежки дни, но ще издържим. Слава богу, че в килера имаме доста храна.

Миличък, знам, че си уморен, но ще изведеш ли Одри? Продължава да скимти, а досега никога не се е държала така. Възможно ли е да е усетила какво ще се случи? Казват, че кучетата предусещат земетресенията, тъй че…

Джуди и Джейни казаха, че обичат баща си. И аз го обичам.

Утре ще намерим време да си поговорим, нали? Да обсъдим случващото се. Мъничко ме е страх.

Лин

Освен че и той се страхуваше, не му допадаше фактът, че утре жена му ще работи дванайсет часа, след като самият той щеше да остане в болницата най-малко шестнайсет. Не му допадаше и че Джуди и Джанел ще останат цял ден при Марта, макар че несъмнено бяха разстроени.

А най не му допадаше да разхожда посред нощ кучето Одри, порода златен ретривър. Твърде възможно бе Одри да е усетила спускането на бариерата; известно му беше, че кучетата предусещат и други природни явления освен земетресенията. Само че ако беше така, Одри отдавна трябваше да е престанала да скимти. Тази вечер на връщане от болницата му беше направило впечатление, че в цялото градче не се чува нито лай, нито вой на кучета. Всъщност никой досега не се беше оплакал, че домашният му любимец скимти непрекъснато.

„Може би Одри спи на килимчето си до печката“ — помисли си, докато отключваше вратата на кухнята.

Одри не спеше. Щом го видя, тръгна към него, но не подскачаше радостно както обикновено: „Върна се! Върна се! Слава богу, върна се!“ — а се прокрадваше с подвита опашка, като че ли очакваше да я ударят (което никога не се беше случвало), вместо да я помилват по главата.

И пак скимтеше. Всъщност странното й поведение започна преди спускането на бариерата. За няколко седмици беше престанала да скимти и Ръсти се надяваше, че повече няма да се случва, само че тя започна отново — понякога скимтеше тихо, друг път — много силно. Тази вечер издаваше необичайно силни звуци… или така му се струваше сред тихата и необичайно тъмна кухня — дигиталните екранчета на печката и на микровълновата фурна не светеха, не светеше и лампата над умивалника, която Линда оставяше включена заради него.

— Престани, момиче! — прошепна. — Ще събудиш цялата къща!

Само че тя не престана. Побутна с глава коляното му и погледна нагоре, фенерчето освети очите й и Ръсти беше готов да се закълне, че Одри го гледа умоляващо.

— Добре де — промърмори. — Отиваме на разходка. — Провеси на врата си фенерчето и посегна към каишката, окачена до вратата на килера, но кучето му препречи пътя и едва не го спъна. Това щеше да е великолепен край на този отвратителен ден. — Момент, момент, не бързай толкова!

Само че кучето излая и отстъпи назад.

— Тихо, Одри! Тихо!

Вместо да млъкне, Одри отново излая. Звукът изглеждаше потресаващо силен сред тишината в къщата. Ръсти изненадано подскочи. Кучето се втурна към него, захапа крачола му и заднишком запристъпва към коридора. Обзет от любопитство, Ръсти се остави да го водят. Щом се убеди, че той й се подчинява, Одри пусна крачола му и изтича до стълбището. Изкачи две стъпала, обърна се и пак излая.

В спалнята на горния етаж проблесна светлина.

— Ръсти? — сънено извика Лин.

— Аз съм — отвърна той, като се стараеше да говори тихо. — Всъщност не съм аз, ами Одри. — Последва кучето нагоре по стълбището. Вместо да взема стъпалата по две наведнъж, както й беше обичай, Одри непрекъснато спираше и се обръщаше. Собствениците на кучета почти винаги разгадават поведението на домашните си любимци и сега Ръсти виждаше страх. Одри беше присвила уши, опашката й още беше подвита. Странното й поведение беше достигнало друго ниво. Той изведнъж се запита дали в къщата не се е промъкнал крадец. Вратата на кухнята беше заключена, Лин никога не пропускаше да заключи, когато беше сама с момичетата, но…

Линда застана на горната площадка и завърза колана на белия си халат. Одри я видя и пак излая, все едно казваше: „Махни ми се от пътя!“

— Престани! — сопна се Линда, но кучето се шмугна край нея, като едва не я събори, и хукна по коридора към детската стая.

Лин извади от джоба си своето минифенерче:

— Да му се не види, какво…

— Върни се в спалнята — извика й Ръсти.

— Друг път! — Тя го изпревари и се затича по коридора, осветявайки пътя си с малкото фенерче.

Момиченцата бяха на седем и пет годинки и наскоро бяха навлезли в онова, което майка им наричаше „етап на осъзнаване на женствеността“. Одри стигна до вратата на детската стая, изправи се на задните си лапи и задраска по нея.

Ръсти настигна жена си тъкмо когато тя отвори вратата. Кучето се втурна в стаята, без дори да погледне леглото на Джуди, която дълбоко спеше. Джанел обаче не спеше. Не беше и будна. Щом фенерчетата я осветиха, Ръсти разбра истината и се прокле, задето по-рано не е разбрал какво се случва… какво се случва от август насам или дори от юли. Защото поведението на кучето беше документирано в учебниците по медицина. Не беше прозрял истината, въпреки че щеше да му избоде очите.

За щастие Джанел (отворените й очи бяха забелени) не се гърчеше, но цялата се тресеше. Беше изритала завивките и на долнището на пижамата й тъмнееше мокро петно. Свиваше и отпускаше пръсти, като че ли се подготвяше да свири на пиано.

Одри седна до леглото и се втренчи в малката си господарка.

— Какво й е? — изпищя Линда.

Джуди се размърда и сънено измънка:

— Мамо… Сутрин ли е? Изпуснах ли автобуса?

— Има епилептичен пристъп — отвърна Ръсти.

— Направи нещо! — изкрещя жена му. — Ще умре ли?

— Не. — Онази частица от мозъка му, която продължаваше да разсъждава логично, му подсказваше, че почти сигурно дъщеричката му има петит мал — лека форма на парциалната епилепсия с много кратка загуба на съзнанието. Само че когато става въпрос за собственото ти дете, леката форма изглежда много тежка.

Джуди седна в леглото и плюшените й играчки се посипаха на пода. Ококорила се беше от страх и не се успокои дори след като майка й я взе на ръце.

— Накарай я да престане! Накарай я, Ръсти!

Ако диагнозата му беше вярна, пристъпът щеше да премине от само себе си.

„Моля те, Господи, нека спре от само себе си!“ — помисли си.

Обгърна с длани главата на Джанел и се опита да я повдигне, за да е сигурен, че нищо не затруднява дишането на малката. Отначало не успя. Проклетата дунапренова възглавница му пречеше. Запрати я на пода и неволно удари с нея Одри, но кучето не помръдна, а продължи да се взира в момиченцето.

Той отметна назад главата на Джанел, наведе се и се вслуша в дишането й. Не беше учестено, малката не се задъхваше за кислород.

— Маминко, какво й е на Джанджан? — изплака Джуди. — Луда ли е? Какво й става?

— Не е луда, само е малко болна. — Ръсти се удиви от спокойния си глас. — Защо с мама не Отидете в нашата…

— Не! — едновременно извикаха двете.

— Добре, но пазете тишина, за да не я изплашите, като се събуди. И без това психиката й е разклатена — добави и се обърна към кучето: — Браво, Одри. Ти си добро момиче! Много добро момиче!

При такива похвали обикновено Одри пощуряваше от радост, но не и тази вечер. Сега дори не помаха с опашка. Изведнъж излая тихо, легна на пода и опря муцуна на предните си лапи. След секунди Джанел престана да се тресе и затвори очи.

— Мили Боже! — промърмори Ръсти.

— Какво? — попита Линда, която беше седнала на леглото и държеше Джуди на скута си. — Какво?

— Край. Пристъпът премина.

Само че не беше. Не и напълно. Клепачите на Джейни се повдигнаха. Очите й вече не бяха забелени, но тя не виждаше баща си.

— Страшната тиква! — извика. — Виновна е Страшната тиква! Спрете я!

Ръсти леко я разтърси:

— Сънувала си кошмар, Джейни. Вече си будна, няма страшно. Добре си.

За миг тя сякаш още беше в унес, въпреки че погледът й се фокусира и той разбра, че сега дъщеричката му го вижда и го чува.

— Спри Хелоуин, татко! Непременно трябва да го спреш!

— Дадено, съкровище. Хелоуин се отменя. Завинаги!

Малката примигна, после отметна косата от потното си чело:

— Моля? Защо? Щях да се маскирам като принцеса Лия. Защо все не ми върви? Защо? — Тя заплака.

Линда пристъпи към нея (Джуди ситнеше подире й и се държеше за халата й) и я прегърна:

— Нищо не пречи да си принцеса Лия, захарче, повярвай ми.

— Защо сте в нашата стая? И защо тя е станала? — Джейни посочи сестричката си.

— Напишкала си се в леглото — злорадо каза Джуди и когато сестра й заплака още по-силно, на Ръсти му се прииска да напляска малката устатница. Мислеше се за толерантен родител (особено в сравнение с онези, които понякога водеха в здравния център деца с насинени лица или счупени ръце), но не и тази вечер.

— Не й обръщай внимание — прошепна и придърпа към себе си Джанел. — Не си виновна. Беше ти лошо, но сега си добре.

— Не трябва ли да я заведем в болницата? — попита Линда.

— Не. Утре сутринта ще отскочим до здравния център и ще й дам лекарство.

— НЕ ИСКАМ ИНЖЕКЦИЯ! — изпищя Джейни и заплака още по-силно. А Ръсти се успокои. Силният й плач беше добър признак.

— Никакви инжекции, миличка. Само хапчета.

— Сигурен ли си? — промърмори Лин.

Той погледна кучето, което лежеше спокойно, без да се интересува от драмата, разиграваща се около него, и отговори:

— Одри е сигурна. Само че тази вечер ще спи при момичетата.

— Ура! — извика Джуди. Коленичи и замилва кучето. Ръсти прегърна жена си през кръста, а тя отпусна глава на рамото му, сякаш вече нямаше сили да я държи изправена.

— Защо сега? — прошепна. — Защо тъкмо сега?

— Не знам. Да сме благодарни, че е леката форма.

В това отношение Бог беше чул молитвата му.