Стивън Кинг
Под купола (92)

12.

Когато Големия Джим се прибра, завари Лестър Когинс да седи на стъпалата пред верандата му. И не само седеше, ами и четеше Библията, като си светеше с фенерче. Поведението му обаче не изпълни Рени с набожно смирение, а точно обратното — само задълбочи лошото му настроение, в което се намираше.

— Господ да те благослови, Джим — каза Когинс и се изправи. Рени му подаде ръка и пасторът я разтърси трескаво с потната си длан.

— Бог да благослови и теб — отвърна енергично Големия Джим.

Най-накрая Когинс пусна ръката му и заговори:

— Тук съм, защото получих откровение, Джим. Снощи се чувствах дълбоко угрижен, ето защо се обърнах със смирена молитва към Господ да ми го даде… и днес следобед го получих. Всемогъщият Бог ми проговори — едновременно чрез Светото писание и чрез невръстното момче.

— Хлапето на Динсмор?

Когинс целуна звучно събраните си като за молитва длани и ги вдигна към небето.

— Същото. Рори Динсмор. Нека Господ се грижи добре за него във вечността!

— Сигурен съм, че точно в тази минута обядва на една трапеза с Исус — заяви машинално Рени, докато разглеждаше изпитателно преподобния на светлината от собственото му фенерче. Видяното никак не му хареса. Въпреки че нощта бе доста прохладна, по кожата на Когинс бе избила пот. Очите му бяха широко отворени — направо ококорени — и щедро показваха бялото около ирисите. Несресаната му коса бе на мазни фъндъци. С две думи, изглеждаше като човек, на когото са му стопили лагерите.

„Това не е никак на добре“ — угрижи се Големия Джим.

— Да — кимна ентусиазирано пасторът. — И аз съм сигурен в същото. Угощава се на божията трапеза… В любящите обятия на Господа наш…

Големия Джим си помисли, че е малко трудно да се храниш, докато някой те прегръща, обаче реши да си замълчи.

— И въпреки всичко смъртта му не беше напразна, Джим — продължи Когинс. — Това дойдох да ти кажа.

— Ще ми го кажеш вътре — прекъсна го Рени и преди свещеникът да смогне да каже нещо, попита: — Виждал ли си сина ми?

— Младши? Не.

— Откога си тук? — поинтересува се Големия Джим, докато щракваше ключа за осветлението в антрето и благодареше мислено на работещия си генератор.

— От час. Или петдесетина минути. Седях на стълбите… четях… молех се… и медитирах.

Рени се зачуди дали някой го е видял, обаче не повдигна въпроса. Посетителят му и бездруго бе разстроен, и така само щеше да го разстрои още повече.

— Да отидем в кабинета ми — предложи домакинът и се затътри бавно напред с клюмнала глава. Отзад изглеждаше като мечка, облечена в човешки дрехи — стара и тромава, но въпреки всичко смъртоносно опасна.