Стивън Кинг
Под купола (157)

9.

По-късно — всъщност прекалено късно, за да донесе някаква полза — Джулия Шамуей щеше да събере повечето детайли покрай избухването на безредиците пред супермаркета, макар че така и не й се удаде възможност да напечата истината във вестника. А и да го беше направила, щеше да я поднесе като безпристрастен репортаж — чисто и просто отговор на прословутите шест въпроса^[1].

Ако трябваше да опише случилото се от емоционална гледна точка, със сигурност щеше да се изгуби. Как би могла да обясни, че хората, които познаваше от цяла вечност — хора, които уважаваше и обичаше — се бяха превърнали в озверяла тълпа? Беше си казала, че ако бе присъствала от самото начало и бе видяла с очите си как започва всичко, може би намесата й щеше да има някакъв ефект и нямаше да се стигне дотук… обаче после осъзна, че само се заблуждава. Че някаква част от нея категорично отказва да съзре разюзданите, подивели зверове, надигащи уродливите си муцуни всеки път, когато изплашени и объркани хора биваха подлагани на подобни провокации. Бе виждала подобни зверове в новинарските емисии по телевизията, най-вече в чужди страни. И никога не бе предполагала, че ще зърне подобно нещо в родния си град.

Другата мисъл, която не спираше да я измъчва, беше, че обективно погледнато, нямаше никаква нужда от подобен развой на събитията. Все пак Честърс Мил бе отрязан от света преди не повече от седемдесет часа и разполагаше с достатъчно провизии от всякакъв род и вид; само запасите от газ бяха изчезнали по мистериозен начин.

По-късно Джулия щеше да каже, че това бе моментът, когато градът най-накрая осъзна какво се случва. И макар че в това имаше немалко доза истина, то по никакъв начин не я караше да се чувства по-добре. Единственото, което можеше да заяви с абсолютна сигурност (и то само пред себе си, както и стана в действителност), беше, че видя с очите си как родният й град изгубва разсъдъка си. И след подобно нещо вече нямаше как да бъде същият човек.