Стивън Кинг
Под купола (285)

20.

Хорас се беше проснал на килима в дневната на Андрея Гринъл. Подпрял муцуна върху лявата си лапа, той гледаше с едно око жената, при която го беше оставила стопанката му. Джулия обикновено го взимаше със себе си, където и да ходеше — той беше кротък и никога не създаваше проблеми, дори и наблизо да имаше котки (Хорас странеше от тях, защото намираше миризмата им за отвратителна). Тази вечер Джулия си беше помислила, че всеки път, когато погледне Хорас, Пайпър Либи ще изпитва болка, защото ще си спомня мъртвото си куче. Освен това беше забелязала, че Андрея харесва кучето й, и беше преценила, че то ще я разсее и ще я накара да забрави за болежките си.

Отначало нещата се получаваха. Андрея намери гумена топка в кашона с играчки, който все още пазеше, въпреки че единственото й внуче вече беше пораснало и си играеше с други неща. Хорас послушно гонеше топката и я донасяше, щом жената поискаше. Само че не му беше много интересно, той предпочиташе да хваща топките във въздуха. Но работата си е работа и той продължи да я върши, докато жената не започна да трепери, сякаш й беше студено.

— О! О, по дяволите! Пак се почна.

Тя легна на кушетката. Цялата се тресеше. Притисна една от възглавничките към гърдите си и се вторачи в тавана. Не след дълго зъбите й затракаха (този звук се стори много неприятен на Хорас).

Той й донесе топката, опитвайки се да я разсее, но тя го бутна настрани.

— Не, миличък, не сега. Първо трябва да се справя с това.

Кучето занесе топката до изгасения телевизор и легна на пода. Не след дълго жената престана да трепери чак толкова много, неприятният мирис също понамаля. Тя поотпусна хватката си върху възглавницата и се унесе, после захърка.

Беше дошло време за хапване.

Хорас се мушна отново под масата, прекрачвайки плика с файла „Вейдър“. Зад него се намираше раят на пуканките. Щастливо куче!

Хорас все още обираше пуканките (бяха мазнички, соленички и най-хубавото — чудесно отлежали), като поклащаше късата си опашка от удоволствие, граничещо с нирвана, когато мъртвият глас проговори отново:

„Занеси й го.“

Но той не можеше. Стопанката му не беше тук.

„Занеси го на другата жена!“

Мъртвият глас беше много настоятелен, а и пуканките вече бяха на привършване. Хорас остави засега белите пухчета на мира, после закрачи заднишком, докато пликът не се озова пред муцуната му. За момент се зачуди какво да прави. Тогава си спомни какво бе казал гласът и вдигна плика с уста.

„Добро куче!“