Стивън Кинг
Под купола (370)

5.

Към десет часа вечерта Барби, който се беше притиснал в Джулия, се унесе в неспокоен сън. Рени Младши нахлу в сънищата му: Младши, застанал пред килията му в Кафеза. Младши с пистолета си. Този път нямаше кой да го спаси, защото отровният въздух отвън беше избил всички.

Кошмарите най-накрая изчезнаха и той заспа по-дълбоко. Главата му (главата на Джулия също) беше обърната към Купола и към свежия въздух, който се просмукваше през него. Този въздух поддържаше живота им, но не им осигуряваше спокойствие.

Нещо го събуди към два часа през нощта. Погледна към зацапания Купол и към неясните светлини на военния лагер отсреща. След това чу отново звука. Дрезгаво, мъчително покашляне.

Някъде отдясно проблесна фенерче. Барби се изправи тихо, за да не събуди Джулия, после тръгна към светлинката, прескачайки спящите на тревата хора. Повечето се бяха съблекли по бельо. Часовоите наблизо се бяха навлекли с якета и ръкавици, но вътре беше топло като в пещ.

Ръсти и Джини бяха коленичили до Ърни Калвърт. На врата на Ръсти висеше стетоскоп, а в ръката му имаше кислородна маска, свързана към малка червена бутилка. Нори и майка й се бяха прегърнали, в очите им се четеше тревога.

— Съжалявам, че те събуди — каза Джоани. — Зле е.

— Колко е зле? — попита Барби.

Ръсти поклати глава.

— Не знам. Наподобява бронхит или силна настинка, но не е, разбира се. Причината е в лошия въздух. Дадох му кислород от линейката, имаше някакво подобрение, но сега… — Той сви рамене. — Не ми харесва и как звучи сърцето му. Стресът си казва думата, а и той не е млад.

— Нямаш ли повече кислород? — попита Барби. Посочи червената бутилка, приличаща на пожарогасител — от тези, които хората държат в кухните си и винаги забравят да презаредят. — Свърши ли?

Търстън Маршал се присъедини към тях. На светлината на фенерчето изглеждаше мрачен и изморен.

— Има още една, но ние — Ръсти, Джини и аз — решихме да я запазим за децата. Ейдън също започна да кашля. Преместих го съвсем близо до Купола и до вентилаторите, но продължава да кашля. Когато Ейдън, Алис, Джуди и Джанел се събудят, ще започнем да им даваме малки порции кислород. Може би ако военните докарат още вентилатори…

— Няма значение с колко въздух ни обдухват — каза Джини, — все толкова ще преминава при нас. Няма значение и колко близо сме до Купола, в дробовете ни пак ще влизат отрови. Ясно е кои са най-уязвими.

— Най-младите и най-старите — каза Барби.

— Лягай да спиш, Барби — настоя Ръсти. — Пази си силите. С нищо не можеш да ни помогнеш.

— А ти можеш ли да помогнеш?

— Така си мисля. В линейката има спрей за отпушване на носове. И епинефрин.

Барби тръгна покрай Купола, обърнал глава към вентилаторите — всеки един от оцелелите правеше така, без да се замисля. Когато стигна до Джулия, вече беше страшно изморен. Задъхваше се и сърцето му биеше учестено.

Джулия беше будна.

— Много ли е зле?

— Не знам — отговори Барби, — но не ми харесва тази работа. Даваха му кислород от линейката, а той не се събуди.

— Кислород! Колко кислород има?

Той й каза и с тъга забеляза, че светлината в очите й помръкна.

Тя стисна ръката му. Пръстите й бяха потни, но студени.

— Сякаш сме затворени в пропаднала минна галерия.

Седяха един срещу друг, опрели рамене на Купола. Между тях полъхваше съвсем лек ветрец. Постоянното буботене на вентилаторите се беше превърнало във фон; налагаше се да говорят по-силно, но иначе не му обръщаха внимание.

„Ще забележим обаче, ако спре — помисли си Барби. — А след няколко минути нищо повече няма да забелязваме.“

Тя се усмихна плахо.

— Спри да се тревожиш за мен, ако това правиш в момента. Добре съм като за републиканка на средна възраст, на която не й достига въздух. Поне ме изпукаха още един път. И то хубаво, както трябва.

Барби също се усмихна.

— Удоволствието беше изцяло мое, повярвай ми.

— Какво ще кажеш за атомната бомба, която щяха да изпробват в неделя? Как мислиш?

— Нищо не мисля. Само се надявам.

— Много ли се надяваш?

Той не искаше да й каже истината, но тя заслужаваше да я чуе.

— Като се има предвид случилото се и като се има предвид колко малко знаем за съществата, управляващи кутията, нямам големи надежди.

— Кажи ми, че не си се предал.

— Казвам ти. Дори не съм толкова уплашен, колкото трябва да бъда. Може би защото… странно е. Дори вече свикнах със смрадта.

— Наистина?

Той се засмя.

— Не. Ами ти? Страхуваш ли се?

— Да, но повече ми е тъжно. Така загива светът, не изведнъж, а лека-полека. — Тя се изкашля в юмрука си. Барби чу, че и други хора кашлят; сред тях беше и момченцето, за което сега се грижеше Търстън Маршал. „Утре сутринта ще получиш глътка кислород“ — помисли си Барби, после си спомни как се беше изразил Търстън: „Ще започнем да им даваме малки порции кислород.“

Никое дете не заслужава това.

Никой не заслужава това.

Джулия се изплю в тревата, после се обърна към Барби:

— Не мога да повярвам, че си докарахме такова нещо. Собствениците на кутията — кожените глави — са нагласили нещата, но мисля, че те са просто деца, които се забавляват. Може би играят нещо подобно на видеоигра. Те са вън, а ние сме вътре. Ние сами си го докарахме.

— Имаш си достатъчно проблеми, не е нужно и да се самобичуваш — каза Барби. — Ако някой е виновен, това е Рени. Той направи нарколабораторията, той започна да трупа пропан. Той предизвика размириците, сигурен съм.

— Ами кой го избра? — попита Джулия. — Кой му даде власт?

— Не ти. Вестникът ти предприе кампания срещу него. Или бъркам?

— Прав си — отговори тя, — но едва през последните осем години. Отначало „Демократ“ — с други думи, аз — смяташе, че той е голяма работа. Докато разбера що за човек е, той се окопа. И използваше нещастния, вечно ухилен глупак Анди Сандърс за черната работа.

— Все пак не можеш да виниш…

— Мога и го правя. Ако знаех, че този свадлив, некомпетентен кучи син ще застане начело на града в кризисна ситуация, щях да… щях… щях да го удавя като плъх.

Той се засмя, после започна да кашля.

— Вече не ми приличаш много на републиканка…

— Какво? — попита тя, а след това също чу шума. Нещо тракаше и скърцаше в тъмнината. След малко видяха приведен човек, влачещ детска каручка.

— Кой е там? — провикна се Дъги Туичъл.

Новодошлият отговори; гласът му звучеше глухо заради кислородната маска, която покриваше лицето му.

— Благодаря на Господ! — каза Сам Мърляча. — Подремнах малко край пътя. Помислих си, че ще ми свърши въздухът, преди да съм стигнал дотук. Но ето на, стигнах. Точно навреме, защото почти не ми останаха сили.