Стивън Кинг
Под купола (204)

13.

Когато Ръсти паркира колата пред дома си, завари Линда да седи на стъпалата на верандата. В задния двор Джаки Уетингтън забавляваше двете им дъщери на люлките, а момичетата искаха да ги люлее по-силно и по-високо.

Линда се втурна към него с разперени ръце. Целуна съпруга си по устата, отдръпна се леко назад, за да го огледа, след което обгърна с длани лицето му и отново го целуна, този път много по-страстно. Нежният, влажен допир на езика й го изпълни с влудяващо желание. Тя също го усети и се притисна още по-плътно към него.

— Уха! — възкликна той. — Май трябва по-често да се караме на обществени места. И ако не престанеш, като нищо ще направим и още нещо пред хората.

— Ще го направим, но не пред хората. Първо — трябва ли отново да казвам, че съжалявам?

— Не.

Тя пое ръката му и го поведе към стъпалата на верандата.

— Добре. Защото имаме да си говорим за доста неща. Сериозни неща.

Той сложи другата си ръка върху нейната.

— Слушам те.

И Линда му разказа за случилото се в участъка — как Джулия бе прогонена оттам, а Анди Сандърс бе допуснат при затворника, както и за конфронтацията между тях. Разказа му как бяха отишли в църквата, за да могат двете с Джаки да си поговорят насаме с Джулия, като не пропусна и разговора им в дома на преподобната, в който се бяха включили Пайпър Либи и Роми Бърпи. Когато стигна до началните признаци на мъртвешкото вкочаняване, което бяха забелязали при трупа на Бренда Пъркинс, Ръсти наостри уши.

— Джаки! — извика той. — Сигурна ли си за вкочаняването?

— Почти! — отвърна тя от задния двор.

— Здравей, тате! — изчурулика Джуди. — С Джанин ще направим салто-о-о!

— Няма, милички! — усмихна се Ръсти и се изправи, за да им изпрати въздушни целувки с двете си ръце. Дъщерите му ги уловиха; бяха истински асове в хващането на въздушните целувки.

— По кое време видя телата, Лин?

— Май беше около десет и половина. Мелето в супермаркета отдавна бе приключило.

— Значи ако Джаки е права за вкочаняването… макар че, как мислиш, можем ли да сме абсолютно сигурни в това?

— Не, обаче чуй какво още ще ти кажа. Говорих с Роуз Туичъл. В шест без десет Барбара вече е бил в „Дивата роза“. Тоест има алиби от този момент до времето на откриване на телата. Така че кога би трябвало да е убил Бренда? В пет сутринта? Или в пет и половина? Как ти се струва това, при положение че вкочаняването е започнало пет часа по-късно?

— Не ми изглежда много достоверно, но не е и невъзможно. По принцип мъртвешкото вкочаняване се влияе от множество фактори. Сред които температурата на мястото, където стоят труповете… Колко горещо беше в онзи килер?

— Доста задушно си беше — отвърна тя. — И във въздуха се носеше ужасна воня.

— Виждаш ли какво имам предвид? При тези обстоятелства може да я е убил някъде другаде в четири сутринта, след което да я пренесе в килера при…

— Мислех, че си на негова страна.

— Да, и продължавам да съм, защото някои неща просто не се връзват. В четири сутринта във въпросния килер определено е било доста по-хладно. Пък и какво би правил Барби в компанията на Бренда в четири сутринта? Как биха го обяснили твоите колеги? Че са били любовници?

— Навярно биха казали, че не е било взаимно — предположи тя. — Че е било изнасилване примерно. Каквато с версията им за другите две момичета.

— Ами убийството на Когинс?

— Ако са решили да го натопят, все ще измислят нещо.

— Джулия ще напечата ли всичко това?

— Ще напише материал и ще повдигне някои въпроси, но няма да споменава нищо за ранния стадий на трупното вкочаняване. Рандолф може и да не се сети откъде е изтекла информацията, но Рени веднага ще ни надуши.

— Пак може да бъде опасно — изтъкна Ръсти. — Ако я притиснат и й запушат устата, едва ли би могла да се оплаче пред Съюза за защита на гражданските права и свободи.

— Според мен изобщо не й пука за това. Направо е побесняла. Даже си мисли, че бунтът пред супермаркета също може да е бил инсцениран.

„И най-вероятно е така“ — помисли си той, но каза:

— Мамка му, бих искал да хвърля един поглед на телата.

— Може би все още можеш.

— Знам какво си мислиш, скъпа, но не искам двете с Джаки да изгубите работата си. Или да ви се случи нещо по-лошо, ако Големия Джим прецени, че така ще се избави от досаден проблем.

— Не можем просто да го оставим така…

— Не е изключено и огледът ми да не доведе до нищо. Ако вкочаняването на Бренда Пъркинс е започнало между четири и осем, вероятно вече я е обхванало напълно и едва ли ще мога да направя някакви съществени заключения. Виж, областният медицински експерт би могъл да ни каже доста неща, ала и той е достижим като Съюза за защита на гражданските права и свободи.

— Може да има нещо друго. Нещо характерно при нея или някой от останалите трупове. Нали знаеш какви табели слагат в залите за аутопсия? „Тук мъртвите говорят на живите.“

— Малко вероятно. Знаеш ли кое би било по-добре? Ако някой е видял Бренда жива, след като Барби е отишъл на работа в шест без десет тази сутрин. Това би отворило сериозна пробойна в лодката им, която трудно ще запушат.

Джуди и Джанел, облечени в пижамките си, влетяха при родителите си, за да ги прегърнат преди лягане. Ръсти притисна силно момичетата към себе си. Джаки Уетингтън, която вървеше след хлапетата, дочу последното изречение от разговора и каза:

— Ще поразпитам тук-там.

— Но дискретно — посъветва я Ръсти.

— Естествено. Що се отнася до протокола… все още не съм напълно убедена, че е невинен. Армейските му плочки бяха в ръката на Анджи.

— И той не е забелязал, че ги няма в периода между изгубването им и откриването на телата?

— Какви тела, тате? — попита Джанин.

Ръсти въздъхна.

— Много е сложно, миличка. И не е за момиченца.

Тя го погледна разбиращо, без да любопитства повече. Междувременно по-малката й сестра бе отишла да набере малко есенни цветя, ала се върна с празни ръце.

— Вехнат — въздъхна Джуди. — Всичките са кафяви и спаружени по краищата.

— Вероятно е твърде горещо за тях — отбеляза Линда и за момент на Ръсти му се стори, че ще заплаче. Ето защо реши да смени темата.

— Момичета, отидете да си измиете зъбите. Вземете вода от каната на кухненския плот. Джанин, ти си назначена за поливач. Хайде, тръгвайте! — После се обърна към двете жени, макар че вниманието му бе насочено единствено към съпругата му: — Добре ли си?

— Да. Просто… случващото се непрекъснато ме тормози по най-различни начини. Помислих си: „Тези цветя не би трябвало да умират“ и после си казах: „Никое от тези неща не би трябвало да се случва, ала се случва, нали?“

За известно време и тримата поседяха безмълвни, замислени над думите й. Накрая Ръсти наруши мълчанието:

— Предлагам да изчакаме и да видим дали Рандолф ще ме повика да огледам труповете. Ако го направи, ще събера нужната информация без никакъв риск за вас двете. А ако не го направи, ще си извадим съответните изводи.

— Междувременно Барби ще кисне в ареста — изтъкна Линда, — където ще се опитват всячески да измъкнат признанията му. Мамка му, може би вече го правят, докато ние тук седим и си говорим!

— Добре, да предположим, че размахате значките си и ме вкарате в погребалното бюро на Бауи — разпери ръце Ръсти. — И да предположим, че открия нещо, което оневинява напълно Барби. Смятате ли, че онези ще измънкат гузно: „Опа, значи сме сбъркали“ и ще го пуснат? И ще му позволят да поеме ръководството на града? Защото нали правителството иска точно това? Не Рени, а Барби да ръководи Честърс Мил по време на кризисната ситуация? Вярвате ли, че Големия Джим изобщо би допуснал…

Мобилният му телефон иззвъня.

— Това нещо е най-противното изобретение на човечеството! — изсумтя Ръсти, но с облекчение установи, че поне не го търсеха от болницата.

— Господин Евърет? — чу женски глас. Звучеше му познат, но не можеше да се сети за името й.

— Да, аз съм, но ако случаят не е спешен, бихте ли ме потърсили по-късно, защото съм доста зает в мом…

— Не знам дали случаят е спешен, но определено се отнася за нещо много, много важно. И понеже господин Барбара — или по-скоро полковник Барбара — бе арестуван, вие сте този, към когото трябва да се обърнем.

— Госпожо Макклачи, вие ли се обаждате?

— Същата, но най-добре Джо да ви обясни всичко. Давам ви го.

— Доктор Ръсти? — Момчето не можеше да си поеме дъх от вълнение.

— Здравей, Джо. Какво има?

— Мисля, че го открихме. Генератора. Какво да правим отсега нататък?

Изведнъж целият свят помръкна толкова ненадейно, че тримата ахнаха безмълвно, а Линда стисна мъжа си за ръката. Причината обаче беше в голямото черно петно върху западната страна на Купола. Снишаващото се слънце се бе скрило зад него.

— Къде?

— На билото на Блек Ридж.

— Имаше ли радиация, синко? — попита Ръсти и в същия миг се смъмри наум: „Естествено, че ще има, как иначе биха го открили?“

— Последния път Гайгеровият брояч отчете плюс двеста — отвърна момчето. — Което не е нещо кой знае какво. Какво да правим сега?

Ръсти прокара пръсти през косата си. Случваха се толкова много неща… Толкова много неща, и то с такава бързина. Как можеше един парамедик от малък град, който никога не се бе смятал за човек на енергичните действия и решения, а още по-малко пък за лидер, да се справи с тях?

— Засега нищо. Всеки момент ще се стъмни. Утре ще се заемем с това. Междувременно искам да ми обещаеш нещо, Джо. Не говори с никого за откритието ви. За момента знаете ти, Бени и Нори и майка ти. Нека си остане така.

— Добре — съгласи се момчето. — Имаме много за разказване, но значи ще изчака до утре. — То си пое дълбоко дъх. — Стана малко страшничко, а?

— Да, синко — каза Ръсти. — Страшничко си е, няма спор.