Стивън Кинг
Под купола (183)

14.

Пит Рандолф извади праисторическия касетофон от чекмеджето на Дюк Пъркинс, пробва го дали работи и откри, че батериите все още ги бива. Щом Рени Младши влезе в кабинета, той натисна бутончето за запис и сложи малкото „Сони“ в края на бюрото, така че младият мъж добре да го вижда.

Последният пристъп на мигрена беше поутихнал и сега Младши усещаше само леко напрежение в лявата част на главата си. Освен това се чувстваше напълно спокоен; двамата с баща му вече бяха „изрепетирали“ разпита и той знаеше точно какво да каже.

— Няма от какво да се притесняваш — беше го успокоил Големия Джим. — Ще бъде чисто и просто една формалност.

Така и се оказа.

— Как откри труповете, синко? — попита Рандолф и се отпусна назад на въртящия се стол. Беше махнал всички принадлежности на Пъркинс от бюрото и ги бе сложил в един шкаф в другия край на стаята. Хрумна му, че сега, след като и Бренда бе мъртва, преспокойно можеше да ги изхвърли на боклука. Личните вещи на покойниците губеха всякакъв смисъл, когато нямаше кой да ги потърси.

— Ами… — започна Младши, — тъкмо се връщах от патрулиране по шосе 117… Затова и пропуснах безредиците пред супермаркета…

— Имал си късмет — усмихна се шерифът. — Там настана голяма хуйня, извинявам се за френския си. Искаш ли кафе?

— Не, сър, благодаря, сър. Имам мигрена и кафето само влошава състоянието ми.

— И бездруго пиенето на кафе си е лош навик. Е, не толкова лош като пушенето на цигари, но пак е лоша работа. Знаеш ли, че пушех, докато не приех Христа с цялата си душа и не се покръстих?

— Не, сър, не знаех. — Младши започваше да се изнервя и се запита кога ли този идиот най-сетне ще престане да дрънка, за да му позволи да разкаже историята си и да си ходи.

— О, да… — Рандолф събра длани пред гърдите си. — Лестър Когинс ме покръсти… Накара ме да се потопя целия в Престил. Тогава отдадох цялото си сърце на Исуса. Не посещавам църквата толкова съвестно като баща ти и някои други хора, но преподобният Когинс беше рядко добър човек! — Шерифът въздъхна и поклати глава. — Клетникът! Има да тежи на съвестта на Дейл Барбара… Доколкото тоя изверг изобщо има съвест, де.

— Абсолютно прав сте, сър.

— За много неща има да отговаря пред Господа. Преди малко му дадох хубава порцийка газ, макар че това е нищожна отплата за онова, което е сторил. Но да се върнем на разказа ти. Връщал си се от патрулиране значи и…

— И се сетих, че някой ми беше казал, че е видял колата на Анджи в гаража й. Така де, гаража на семейство Маккейн.

— Кой ти го каза?

— Франк ли беше? — Младши потърка слепоочието си. — Май че беше Франк.

— Продължавай.

— Както и да е, погледнах през един от прозорците на гаража и видях, че колата наистина си е там. Отидох до входната врата и натиснах звънеца, но никой не ми отговори. Тогава заобиколих къщата и минах отзад, защото бях разтревожен. И там усетих тази… миризма.

Рандолф кимна съчувствено.

— Тоест си следвал своя нюх. Точно така прави добрият полицай, синко, поздравления!

Младият мъж го изгледа мнително изпод вежди, чудейки се дали това не е някаква шега или проява на сарказъм, обаче в очите на шерифа се четеше искрено възхищение. Явно баща му бе успял да си намери помощник (първата мисъл, която му хрумна, всъщност беше „съучастник“), който бе по-тъп дори от Анди Сандърс. А Младши си мислеше, че това е просто невъзможно.

— Давай, продължавай. Знам, че е болезнено да го разказваш, но трябва да отметнем тази работа. Ох, за всички ни е болезнено.

— Добре, сър. Беше точно както го казахте. Просто последвах своя нюх. Задната врата беше отключена и носът ми ме отведе право в кухненския килер. Не можех да повярвам на очите си, защото това, което намерих…

— Тогава ли видя идентификационните армейски плочки?

— Да. Не. Горе-долу. Видях, че Анджи стиска нещо в ръката си… някаква верижка… но не можех да кажа какво точно държеше, а и не исках да пипам нищо. — Младши сведе скромно очи. — Все пак съм си само един новобранец…

— Правилно — кимна Рандолф. — Умно. Нали знаеш, че в друг случай веднага бихме извикали екипа от съдебномедицинските експерти към главния прокурор на щата — и така щяхме да заковем Барбара до стената, — но тази екстремна ситуация просто не го позволява. Все пак обаче смея да твърдя, че разполагаме с достатъчно доказателства. Много глупаво от негова страна да забрави армейските си плочки.

— Използвах мобилния си телефон и се обадих на баща си. Според това, което чух по радиото в колата, сметнах, че сте адски заети със супермаркета…

— Заети? — Шерифът завъртя театрално очи. — Синко, нямаш си и идея колко бяхме заети всъщност. Направил си най-правилното нещо, като си звъннал на баща си. Той де факто е част от нашия отдел.

— Татко извика двама полицаи — Фред Дентън и Джаки Уетингтън, — и те пристигнаха пред къщата на семейство Маккейн. Линда Евърет се присъедини към нас, докато Фреди правеше снимки на местопрестъплението. После Стюарт Бауи и брат му дойдоха с катафалката. Баща ми прецени, че така ще е най-добре, понеже медицинският персонал в болницата и бездруго бе твърде зает с пострадалите при бунта и прочие…

Рандолф кимна.

— Точно така. Помагай на живите, погребвай мъртвите. Кой намери армейските идентификационни плочки?

— Джаки. Тя разтвори дланта на Анджи с помощта на химикалка и те паднаха на пода. Фреди засне всичко.

— Да, фотографиите му ще ни потрябват за процеса. Който ще трябва да проведем сами, ако този шантав Купол не ни остави на мира. Обаче ще се справим. Нали знаеш какво пише в Библията? „Вярата повдига планини.“ По кое време откри труповете, синко?

— Около пладне — отвърна Младши и си помисли: „След като се сбогувах подобаващо с приятелките си.“

— Веднага ли се обади на баща си?

— Не веднага — каза Младши и хвърли на шерифа най-искрения поглед, на който бе способен. — Първо трябваше да изляза навън и да повърна. Бяха ужасно осакатени! Никога досега не съм виждал нещо подобно. — От гърдите му се отрони протяжна въздишка и той потръпна, сякаш преживяваше наново целия този ужас. Касетофонът едва ли щеше да улови потръпването му, ала Рандолф със сигурност щеше да го запомни. — Едва когато спазмите ми утихнаха, можах да звънна на баща ми.

— Добре, това е всичко, което ми трябва. — Нямаше повече въпроси за точния интервал, през който бе „патрулирал“, нито пък Младши бе помолен да напише доклад (което го устройваше напълно, понеже напоследък писането неизбежно му докарваше главоболие). Шерифът се наведе напред и изключи касетофона. — Благодаря ти, Младши. Защо не си вземеш почивка за днес? Прибери се и се наспи. Изглеждаш много уморен.

— Бих искал да съм тук, когато го разпитвате, сър. Барбара.

— Ами няма защо да се притесняваш за това точно днес. Ще му дадем двайсет и четири часа да се пържи в собствения си сос. Баща ти предложи тази идея и аз напълно я подкрепям. Ще го разпитаме утре следобед или утре вечерта, и ти ще можеш да присъстваш. Давам ти честната си дума. Ще му спретнем разпит за чудо и приказ.

— Да, сър. Добре.

— Без разните му там глупости от сорта на „правилото Миранда“^[1] и прочие.

— Точно така, сър.

— Е, благодарение на Купола няма да го водим и при областния шериф. — И Рандолф го изгледа многозначително. — Синко, този случай ще бъде истинско потвърждение на правилото „Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас“.

Младши не знаеше дали да каже „да, сър“ или „не, сър“, понеже нямаше никаква представа какви ги бръщолеви този идиот зад бюрото.

Шерифът продължи да го гледа с „многозначителния“ си поглед още няколко секунди, сякаш за да се увери, че двамата са се разбрали, след което плесна с ръце и се изправи.

— Хайде, прибирай се вкъщи, Младши. Сигурно още си разстроен.

— Да, сър, точно така се чувствам. И мисля, че ще направя това, което ми предложихте. Да си почина имам предвид.

— Имах пакет цигари в джоба си, когато преподобният Когинс ме потопи в реката… — заяви отнесено шерифът, сякаш се отдаваше на сладки спомени. Той прегърна през рамо събеседника си, докато крачеха към вратата. Младши запази почтителното си изражение и продължи да се преструва, че го слуша с интерес, ала отвътре му идеше да се разкрещи. Все едно му бяха провесили тлъста огърлица от месо. — Станаха на нищо, разбира се. Но аз никога вече не си купих друг пакет. Бях спасен от дяволския корен благодарение на Божия син. Не е ли Божията милост чудно нещо, а?

— Абсолютно — можа да промълви Младши.

— Естествено, Бренда и Анджи ще получат най-много внимание, но това е нормално — все пак Бренда беше сред бележитите жители на нашия град, а Анджи бе невинно младо момиче, чийто живот беше пред нея, — ала за пастор Когинс също ще скърбят много хора. Включително и членовете на голямото му любящо паство…

С периферното си зрение Младши виждаше дебелите месести пръсти на Рандолф. Зачуди се как ли би реагирал шерифът, ако внезапно килнеше глава и ги захапеше. И направо отхапеше някой от тези пръсти… и после го изплюеше на пода.

— Да не забравяме и Дуди — измърмори Младши. Нямаше никаква представа защо го каза, обаче явно имаше ефект. Ръката на шерифа мигом напусна рамото му. Мъжът изглеждаше като ударен от гръм и Младши осъзна, че съвсем бе забравил за Дуди.

— О, Боже! — възкликна Рандолф. — Милата Дуди! Обади ли се някой на Анди, за да му каже ужасната новина?

— Не знам, сър.

— Сигурно баща ти ще му звънне, а?

— Струва ми се, че е страшно зает…

Това бе самата истина. Големия Джим седеше в кабинета си и подготвяше речта си за градското събрание в четвъртък вечерта. Събранието, на което жителите на Честърс Мил щяха да гласуват за извънредни правомощия на членовете на градския съвет по време на кризата.

— Значи по-добре аз да му звънна — въздъхна шерифът. — Но преди това ще се помоля. Искаш ли да коленичиш пред Господа заедно с мен, синко?

Младши по-скоро би полял слабините си с газ и би подпалил топките си, обаче не го каза. Наместо това изрече смирено:

— „Общувай насаме с Бога и ще чуеш по-ясно Неговите отговори.“ Чувал съм го много пъти от баща си.

— Точно така, синко. Какъв прекрасен съвет!

И преди Рандолф да успее да каже нещо друго, Младши се измъкна първо от кабинета му, а после и от полицейския участък. Закрачи към къщи, потънал в мрачни мисли. Една част от него оплакваше приятелките, които бе изгубил, а друга се чудеше дали не би могъл да си намери някое ново гадже. За предпочитане няколко.

Все пак под Купола всичко бе възможно.