Стивън Кинг
Под купола (81)

1.

Джим Рени и Анди Сандърс наблюдаваха странния залез от стъпалата на погребалното бюро на Бауи. Отиваха в градския съвет за поредното „Събрание за преценка на извънредните обстоятелства“; то бе насрочено за седем часа, ала Големия Джим искаше да отиде по-отрано, за да има време да се подготви. За момента обаче и двамата стояха, неспособни да отклонят очи от омърсената, злокобна смърт на отиващия си ден.

— Сякаш е дошъл краят на света — промълви Анди със страхопочитание.

— Глупости на търкалета! — изсумтя Големия Джим и ако гласът му звучеше по-рязко, то бе, защото и на самия него бе хрумнала подобна мисъл. За първи път от появата на Купола му мина през ума, че ситуацията може да излезе извън техния (по-точно извън неговия) контрол, ето защо побърза да прогони тази идея: — Случайно да виждаш нашия господ бог Исус Христос да се спуска от небето?

— Не — призна Анди. Онова, което виждаше, бе как съгражданите му, които познаваше от цяла вечност, са се скупчили на групички насред главната улица и безмълвно се взират в странния залез, заслонили очите си с длани.

— А мен виждаш ли ме? — продължи Големия Джим.

Анди се обърна към него.

— Естествено — отвърна недоумяващо. — Естествено, че те виждам, Голям Джим.

— Което означава, че не съм се възнесъл — изтъкна Рени. — Отдадох сърцето си на Исуса още преди години и ако бе настанало Второто пришествие, нямаше да съм тук. Нито пък ти, прав ли съм?

— Предполагам, че да — отвърна Анди, макар че се съмняваше. Ако бяха Спасени — умити в Кръвта на Агнеца, — защо току-що бяха говорили със Стюарт Бауи за спирането на „дребното ни бизнесче“? Как изобщо се бяха забъркали в подобно нещо? И дали можеше да си сред „спасените“, при положение че си забъркан в производство на амфетамини?

Ако попита Големия Джим, той най-вероятно би му отговорил, че понякога целта оправдава средствата. А целите в този случай бяха достойни за възхищение, или поне навремето — новата църква на Христа Светия изкупител (старата беше една схлупена дъсчена барака с дървен кръст на покрива) и радиото, което бе спасило един господ знае колко души. Освен това отделяха и десет процента (съвсем честно и легално, в чекове, издавани от банка на Каймановите острови) за Мисионерското дружество „Господ Исус“, за да помагат на „малките ни кафяви братя“, както ги наричаше пастор Когинс.

Ала докато се взираше в аленеещото над западния хоризонт огромно петно, на чийто фон всички човешки дела изглеждаха нищожни и маловажни, Анди трябваше да признае пред себе си, че това си бяха чисто и просто оправдания. Без приходите от амфетамините дрогерията му щеше да фалира още преди шест години. Същото важеше и за погребалното бюро, както и за автокъщата на Джим Рени, макар че той никога не би го признал.

— Знам какво си мислиш, друже — каза Големия Джим.

Анди го изгледа боязливо. Събеседникът му се усмихваше… но на лицето му не бе изписана хищническата му усмивка. Сегашната му усмивка бе мила и предразполагаща. Сандърс му се усмихна в отговор (или поне се опита). Дължеше толкова много на Рени… Само дето сега неща като дрогерията и беемвето на Клоди изглеждаха съвсем незначителни. Каква полза от едно беемве, дори такова със скъпи екстри като парктроник и саунд-система с гласово активиране, за една мъртва съпруга?

„Когато всичко това приключи и Дуди се върне, ще подаря бавареца на нея“ — реши Анди. Такава би била волята на Клоди.

Големия Джим посочи с късичките си пръсти към залязващото слънце, което се бе разплуло над хоризонта като гигантско отровно яйце.

— Мислиш си, че всичко това е по наша вина. Че Господ ни наказва, задето крепяхме града в трудни времена. Обаче не е така, друже. Това не е божие дело. Виж, ако кажеш, че поражението ни във Виетнам бе божие дело — божие предупреждение, че Америка е изгубила духовния път, — веднага ще се съглася с теб. Ако ми кажеш, че Единайсети септември бе отговорът, който Върховното божество даде на върховния ни съд за изявлението му, че децата могат спокойно да започват деня си без молитва към Създателя им, пак ще се съглася. Но Бог да накаже Честърс Мил, задето не пожелахме градът ни да се превърне в мъртво петно на картата като Джей или Милинокет? — Той поклати глава. — Абсурд. В никакъв случай.

— Е, прибрахме и малко хубави парички в джобчетата си — добави плахо Анди.

Така си беше. Бяха изкарали повечко от необходимото за подпомагане на тукашните църковни дела и чуждестранните кафяви братя; Анди имаше банкова сметка на Каймановите острови. И Анди бе готов да се обзаложи, че за всеки долар, който той — и Бауи — получаваха, Големия Джим прибираше по три в джоба си. Или даже четири.

— Работникът заслужава прехраната си — изрецитира Рени с превзет, но благ тон. — Матей, десета глава, десети стих. — Той не си даде труда да цитира предишния стих, който гласеше: „не вземайте нито злато, нито сребро, нито дори медна монета в поясите си“.

После погледна часовника си.

— И като стана дума за дела, друже, по-добре да се размърдаме. Имаме много проблеми за решаване. — Той закрачи напред и Анди го последва, без да отделя очи от залеза, който бе толкова ярък, че го караше да си мисли за възпалена плът.

Ненадейно Големия Джим отново спря.

— Във всеки случай чу какво каза Стюарт — дотук бяхме с дребното ни бизнесче. „Свърших си работата и си закопчах дюкяна“, както казало момченцето, след като се изпишкало самичко за първи път. Говорил е и с готвача.

— А, онзи тип — посърна Анди.

Големия Джим се изкиска:

— Не се тревожи за Фил. Замразяваме нещата и всичко остава така, докато не излезем от критичното положение. А може пък това да е знак, че трябва да сложим край на тази работа веднъж завинаги. Знак от Всевишния.

— Би било чудесно, ако е тъй — отбеляза Анди, обаче интуицията му подсказваше друго — ако Куполът изчезнеше, Големия Джим щеше да промени решението си. А станеше ли така, Анди щеше да последва примера му. По всяка вероятност Стюарт Бауи и брат му Фърналд щяха да сторят същото. И то с най-голямо желание. Донякъде защото пачките бяха толкова тлъсти (да не говорим, че бяха лишени от данъци) и донякъде защото вече бяха нагазили твърде дълбоко. Спомни си как навремето някакъв актьор бе заявил в изблик на откровеност: „Когато разбрах, че киното не е за мен, вече бях твърде богат, за да го зарежа.“

— Не се коси толкова — каза Големия Джим. — След седмица-две ще започнем да прехвърляме газта обратно в града, без значение дали проблемът с Купола се разреши или не. Ще използваме градските камиони. Можеш да се оправяш с механичните скорости, нали?

— Разбира се — намуси се Анди.

— Освен това… — лицето на Рени се озари от осенилото го хрумване — … можем да използваме катафалката на Стюи! Така ще транспортираме бутилките още по-бързо!

Анди не каза нищо. От самото начало не одобряваше идеята да „присвоят“ (както се бе изразил Големия Джим) толкова много пропан от различни градски източници, но това беше най-сигурният начин. Бяха разгърнали дейността си в голям мащаб и това означаваше производство при високи температури и добра вентилационна система. Рени бе изтъкнал, че покупката на газ в нужните им количества ще повдигне много въпроси. Също както закупуването на големи количества различни медикаменти, които всъщност отиваха за производството, можеше да бъде забелязано и да предизвика проблеми.

Това, че притежаваше дрогерия, бе от голяма полза, макар че големите поръчки на лекарства като робитусин и судафред караше Анди сериозно да се притеснява. Опасяваше се, че точно това ще ги издъни в определен момент. Нито веднъж не се бе замислял за сериозните количества газ, складирани зад студиото на радиостанцията. Нито веднъж… до този момент.

— Между другото, довечера в градския съвет ни най-малко няма да страдаме от липса на ток — заяви Големия Джим с радостен тон, сякаш съобщаваше приятна изненада. — Казах на Рандолф да изпрати момчето ми и дружката му Франки в болницата, за да вземат една от газовите бутилки за генератора…

Анди се разтревожи.

— Но нали вече взехме…

— Знам — успокои го той. — Знам за това. Не се тревожи за болницата, имат си предостатъчно запаси.

— Можеше да вземеш от радиото… Там има толкова много…

— Болницата беше по-близо — отвърна Големия Джим. — Да не говорим, че така е и по-безопасно. Пит Рандолф може да е наш човек, но това не означава, че трябва да го посвещавам в делата ни. Нито сега, нито по-късно…

Тези думи окончателно убедиха Анди, че Големия Джим няма никакво намерение да закрива малката им фабрика.

— Джим, ако започнем да връщаме бутилките в града, какво ще кажем, когато ни попитат къде са били досега? Че феята на газта ги е взела, след което е размислила и ни ги е върнала?

Рени се намръщи.

— Това забавно ли ти се струва, друже?

— Не! Струва ми се страшно!

— Имам план. Ще обявим създаването на обществен склад за гориво със специален режим на разпределение на ресурсите. Тук ще влиза и горивото за отопление, ако открием някакъв начин да го използваме при липса на ток. Мразя идеята за дажби, купонна система и прочие — самата й същност противоречи на всичко американско, — но положението съвсем скоро ще заприлича на приказката за щуреца и мравката, нали се сещаш? В Честърс Мил има маса търтеи, които ще изразходват запасите си за месец, след което при първото застудяване ще писнат да се погрижим за тях и да не ги оставяме на произвола на съдбата!

— Не смяташ, че след един месец Куполът ще продължава да е тук, нали?

— Не, разбира се, но нали знаеш какво казват старците — надявай се на най-доброто и очаквай най-лошото.

Анди се зачуди дали да изтъкне, че вече бяха изразходвали голямо количество от запасите на града за производството на амфетамините, обаче в крайна сметка се отказа. Знаеше какъв щеше да е отговорът на Големия Джим: „Откъде да знаем какво ще се случи?“

Да, наистина нямаше откъде да знаят. Кой на тяхно място би предположил, че всички необходими ресурси изведнъж ще намалеят драстично? Когато градиш планове, мислиш мащабно и действаш с размах. Това бе американският начин. Дефицитът и оскъдицата са обида за съзнанието и духа.

— Не си единственият, който ненавижда купонната система — отбеляза Сандърс.

— Затова имаме нужда от полицията. Знам, че всички тъжим за клетия Хауи Пъркинс, но той вече се е възнесъл при Исус, а ние си имаме Питър Рандолф. Който, като се има предвид сегашната ситуация, ще бъде по-полезен на града. Защото умее да слуша. — Рени изпъна показалец към Анди. — Жителите на градче като нашето — всъщност това се отнася за всички хора — са като деца, когато става дума за личната им изгода. Колко пъти съм казвал това?

— Стотици — въздъхна Сандърс.

— А как трябва да се отнасяш с децата?

— Да ги караш да си изядат зеленчуците, ако искат да получат десерт.

— Именно! И да не щадиш пръчката… Когато се налага, разбира се.

— Това ми напомни за нещо — присети се Анди. — На парцела на Динсмор разговарях със Сами Буши, една от приятелките на Дуди. Та тя ми каза, че полицаите се държали малко грубичко. Всъщност доста. Можем да поговорим с шерифа Рандолф за това…

Джим се намръщи.

— А ти какво очакваш, друже? Да пипат с кадифени ръкавици? Та там за едната бройка щяха да избухнат безредици… Представяш ли си — бунт в Честърс Мил!

— Прав си, това е просто…

— Знам я тая Буши. Познавам цялото й семейство. Наркомани, крадци на коли, мошеници и измекяри, които все се чудят как да преметнат данъчните… Имахме си съвсем точно определение за тях — „бяла измет“, преди да го заклеймят, че не било политически коректно. Това са хората, които трябва да държим под око в момента. Точно тези. Защото при първа възможност те ще съсипят нашия град. Това ли искаш?

— Не, естествено…

Големия Джим се бе развихрил и изобщо не го чу.

— Всеки град си има своите мравки (което е хубаво) и своите щурци (което не е чак толкова хубаво). Ние обаче нямаме проблеми да живеем с тях, понеже ги разбираме и можем да ги караме да правят онова, което е най-добро за тях… като ги понатупваме от време на време. Ала всеки град си има още и скакалци, като описаните в Библията, които опустошават реколтата, и точно от тази порода са семейство Буши. С тях нямаме друг избор, освен да стоварим чука на справедливостта отгоре им. Навярно това не ти харесва — на мен също не ми харесва, ала докато сегашната ситуация не приключи, личната свобода отива в кошчето. Ние също ще се пожертваме, не съм ли прав? Няма ли да замразим малкото си бизнесче?

Сандърс не искаше да изтъква, че всъщност едва ли имат голям избор, след като така или иначе няма начин да изпратят стоката извън града, ето защо кимна утвърдително. Не искаше да продължават да обсъждат тази тема, а и се притесняваше от предстоящото събрание, което можеше да се проточи до полунощ. Единственото, което искаше, бе да се прибере в пустия си дом и да пийне нещо твърдо, след което да си легне и да се отдаде на мисли за Клоди, плачейки в леглото.

— Най-важното сега е да запазим реда и спокойствието в града, друже. А това означава съблюдаване на законите и полицейски надзор. Надзор над другите, защото ние не сме скакалци. Ние сме мравки. Мравки-войници.

Големия Джим се замисли. Когато заговори отново, тонът му вече бе делови.

— Замислих се за решението ни да оставим „Фуд Сити“ да продължи да функционира по досегашния начин. Не казвам, че трябва да го затворим — поне засега не се налага, ала предлагам следващите два-три дни да го държим под око. Като зорки ястреби, ха-ха! Това важи и за бензиностанцията. Мисля си, че идеята е доста добра… особено ако смятаме да експроприираме някои от по-нетрайните храни за нуждите на персонала ни…

Той замлъкна и хвърли бърз поглед към стълбището на градския съвет. Не можеше да повярва на видяното, ето защо вдигна длан, за да заслони очи от ослепителния залез. Бренда Пъркинс и онзи проклет трън в задника Дейл Барбара. Между тях бе седнала Андрея Гринъл, другият градски съветник, и разговаряше оживено с вдовицата на шериф Пъркинс. Тримата си подаваха нещо — някакви листове.

Това не се хареса на Големия Джим.

Никак даже.