Стивън Кинг
Под купола (34)

4.

Хлапето се казваше Бени Дрейк и беше Острие, защото принадлежеше към „Остриета“ — един клуб на скейтъри, чиито членове се славеха със самоотвержеността си. Местните полицейски власти недолюбваха Остриетата, но клубът не беше забранен въпреки настояванията на съветниците Рени и Сандърс (на последното ежегодно събрание това неповторимо дуо беше издействало бюджет за изграждане на площадка за скейтборд върху градската мера зад естрадата за оркестъра).

Мъжът беше Ерик Евърет, наричан още Ръсти — трийсет и седем годишен, помощник на доктор Рон Хаскел, когото той мислено наричаше Великолепния вълшебник от Оз. При необходимост щеше да обясни (стига да довереше другиму освен на съпругата си защо проявява такава непочтителност), че е лепнал на началника си този прякор, понеже, общо взето, онзи си клатеше краката, докато асистентът му извършваше манипулациите зад завесата в кабинета.

Провери кога за последен път хлапето е било имунизирано против тетанус. Есента на 2009. Чудесно. Особено предвид факта, че този път при подвизите си със скейтборда младият господин Дрейк си беше разкъсал прасеца. Нямаше да окуцее, но раната беше доста сериозна и нямаше да мине без шевове.

— Токът дойде, готин — осведоми го хлапето.

— Генераторът се включи, готин — обясни Ръсти. — Снабдява с електричество болницата и здравния център. Жестоко, а?

— Щом казваш — кимна младият господин Дрейк.

За миг възрастният и юношата безмълвно се загледаха в дълбоката рана, която не изглеждаше толкова страшна, след като беше почистена от мръсотията и кръвта. Градската сирена беше замлъкнала, обаче в далечината се чуваха полицейски сирени. После се включи противопожарната аларма и двамата подскочиха. „Ще повикат линейката — помисли си Ръсти. — Сто на сто. И кои ще пътуват с нея? Туич и Евърет. Не е зле да побързам.“

Само че хлапето беше пребледняло и май в очите му блестяха сълзи.

— Страх ли те е? — попита Ръсти.

— Малко. Мама ще ме накаже да не излизам.

— От това ли се боиш? — Изглеждаше неправдоподобно, понеже Бени Дрейк положително беше наказван и преди. И то често.

— Ами… много ли ще боли?

Ръсти извади спринцовката, която досега криеше, и изтегли три кубика ксилокаин и епинефрин — обезболяващо вещество, което още наричаше новокаин. Инфилтрира бавно около раната, за да не причини допълнителна болка на хлапето.

— Само толкова — промърмори.

— Леле! Загазихме! Код „Синьо“! Ей, колко шева ще имам? Миналото лято на Нори Калвърт направиха дванайсет.

— Няма да я стигнеш. — Ръсти познаваше Нори — малка варварка, чиято цел в живота май беше да се убие със скейтборд, преди да навърши пълнолетие. Боцна с иглата близо до раната. — Боли ли?

— Да, мой човек… Ей, чу ли как нещо гръмна ей-там? — Бени, който седеше по долни гащета на масата за прегледи и кървеше върху хартиената постелка, посочи на юг.

— Не. — Всъщност беше чул два гърмежа, които май бяха експлозии. Наистина трябваше да побърза. И къде беше Шамана? На визитация, така твърдеше Джини. Което вероятно означаваше, че добрият чичо доктор дреме в лекарската стая. Напоследък само там правеше визитации. — А сега боли ли?

— Не, братче, никак даже. Нещо ме поднасяш.

— Грешиш. Упойката те хвана. Така… започваме. Облегни се назад, приятен полет с авиокомпания „Кати Ръсел“. — Проми раната със стерилен физиологичен разтвор, почисти я и след това изряза ръбовете й с любимия си скалпел №10. — А сега четири шева с най-хубавия конец номер четири.

— Суперяко! — промърмори хлапето, после изпъшка: — Май ще се издрайфам.

Ръсти му подаде легенче:

— Повръщай в това. Само гледай да не припаднеш.

Бени не припадна. Нито повърна. Тъкмо когато Ръсти тампонираше раната, на вратата се почука и Джини Томлинсън надникна в кабинета:

— Може ли да ти кажа нещо насаме?

— Не се притеснявайте от мен. Все едно ме няма — заяви Бени.

— В коридора! — натърти Джини и дори не погледна хлапето.

— Ей-сега се връщам, Бени. Стой тук и си почивай.

— Бива, пич.

Ръсти последва сестрата в коридора и попита:

— Викат ни с линейката, нали?

Забеляза в чакалнята майката на Бени, зачетена в книга с мускулест мъжага на корицата.

Джини кимна:

— Шосе 119 откъм Таркър. Има още една катастрофа в другия край на града, но доколкото разбрах, там няма оцелели. Сблъскали са се камион и самолет. Пилотът се е опитвал да се приземи.

— Абе, ти премяташ ли ме?

Алва Дрейк вдигна глава, намръщи се и отново се зачете. Или по-точно се загледа в страницата, докато се опитваше да предположи дали мъжът й ще я подкрепи в намерението й да накаже синчето им, докато то навърши осемнайсет.

— Изобщо не се шегувам — отвърна Джини. — Получавам обаждания и за други катастрофи…

— Странно.

— … обаче човекът на шосе 119 още е жив. Май е шофирал камионетка. Побързай, началник. Туич чака.

— Ще довършиш ли превръзката на хлапето?

— Да. Тръгвай, не се мотай.

— Доктор Рейбърн?

— Имаше прегледи в „Стивънс Мемориал“. — Това беше болницата в Норвегия-Южен Париж. — Пътува към катастрофата. Тръгвай, Ръсти!

На излизане той спря да каже на госпожа Дрейк, че Бени е добре. Алва май не се зарадва на новината, но му благодари. Дъги Туичъл, по прякор Туич Треперкото, седеше на задната броня на старомодната линейка, която Джим Рени и останалите общинари отказваха да заменят с нова и модерна кола, пушеше цигара и се припичаше на слънцето. Държеше портативно радио, жужащо от разговори: гласовете изскачаха като царевични зърна и се наслагваха един върху друг.

— Прибери тая бракма и да потегляме — подвикна Ръсти. — Знаеш ли къде отиваме?

Туич изключи радиото. Въпреки прякора си беше най-спокойният санитар, когото Ръсти познаваше, което означаваше, че наистина умее да запазва самообладание.

— Знам какво ти каза Джин-Джин — шосето на границата с Таркър, нали така?

— Да. Преобърнат лесовоз.

— Да, обаче има промяна в нарежданията. — Отиваме в обратната посока. — Той посочи на юг, където във въздуха се издигаше стълб от черен дим. — Виждал ли си някога разбит самолет?

— О, да, когато бях в армията. Загинали бяха двама души. Останките им можеха да се намажат на филия. Ще ми държи влага за цял живот. Джини каза, че всички там са мъртви. Защо…

— Може би — промърмори Туич, — но сега Пъркинс е пострадал и може би още е жив.

— Началникът Пъркинс ли?

— Самият той. Ако наистина пейсмейкърът му е гръмнал — така твърди Питър Рандолф, — положението му хич не е розово, обаче той е началник на полицията. Нашият безстрашен вожд.

— Туич. Готин! Пейсмейкърът не може да се взриви. Абсурдно е.

— Тогава Пъркинс може би още е жив и ще му помогнем. — Туич тръгна да заобиколи линейката и извади цигарите си.

— Няма да пушиш в колата! — скастри го Ръсти. Санитарят опечалено го изгледа. — Освен ако не ме почерпиш.

Онзи въздъхна и му подаде пакета.

— О, „Марлборо“! Любимата ми марка.

— Авантаджия — изпъшка Туич.