Стивън Кинг
Под купола (371)

6.

Военният лагер край шосе 119 в Мотън представляваше тъжна гледка в тази ранна съботна утрин. Бяха останали само трийсетина военни и един хеликоптер „Чинук“. Десетина войници товареха в него големите палатки и няколкото вентилатора „Еър Макс“, които Кокс, след като беше разбрал за експлозията, беше заповядал да бъдат докарани в южната част на Купола. Вентилаторите така и не бяха влезли в действие. Когато пристигнаха, вече нямаше значение кой се възползва от оскъдния въздух, който те можеха да вкарат през преградата. Към шест часа следобед пожарът изгасна поради липса на гориво и кислород, но от страната на Честърс Мил не беше останал жив човек.

Десетина войници свалиха платнището на медицинската палатка и започнаха да го навиват. На останалите им беше заповядано да почистят района — „военна задача“, характерна за всички армии по света. Работата беше глупава, но никой от „лайнения патрул“ нямаше нищо против нея. Те така или иначе нямаше да могат да забравят кошмара от предния следобед, но поне се разсейваха, като събираха опаковки, тенекиени кутийки, бутилки и фасове. Скоро щеше да съмне и пилотите щяха да запалят двигателите на големия хеликоптер. Войниците щяха да се качат в него и да отпътуват за друго място, нещо, за което те копнееха с цялото си сърце.

Един от тях беше редник Клинт Еймс от Хикори Гроув, Южна Каролина. Той вървеше по отъпканата трева, стиснал зелена найлонова торба в едната си ръка, и събираше захвърлени табели и смачкани кутийки от кока-кола. Стараеше се винаги да изглежда много зает, за да не ядоса строгия сержант Гро. Почти беше задрямал прав, когато чу тракане, сякаш някой почукваше с пръсти по чиния. Помисли си, че сънува — сигурно беше така, защото шумът като че ли идваше от другата страна на Купола.

Той се прозя, после се протегна, като се подпираше с една ръка за кръста. Отново чу почукване. То наистина идваше откъм почернялата стена на Купола. След това — глас. Тих и нереален, като гласа на призрак. Редник Еймс усети, че го полазват тръпки.

— Има ли някой там? Чува ли ме някой? Моля ви… умирам!

— Господи, май познавам този глас! Това е…

Еймс захвърли торбата с боклуци и изтича до Купола. Опря ръцете си в почернялата, все още топла повърхност.

— Краварче? Ти ли си?

„Аз съм луд. Това е невъзможно. Няма как някой да е оживял след пожара.“

— Еймс — изрева сержант Гро. — Какво, по дяволите, правиш там?

Той се канеше да се обърне, когато отново чу глас иззад опърлената стена.

— Аз съм. Не си… — чу се остра кашлица. — Не си отивай, редник Еймс. Ако все още си там.

Появи се ръка. Призрачна ръка с почернели от сажди пръсти, която протъркваше чисто петно в опушената стена на Купола. Малко по-късно се появи лице. Отначало Еймс не позна краварчето, после разбра, че то има кислородна маска на лицето си.

— Въздухът ми почти свърши — изхриптя Оли. — Стрелката сочи червената зона… вече от половин час.

Еймс се вторачи в тревожните очи на краварчето, а то се вторачи в неговите. Тогава той осъзна, че ще направи всичко, което е по силите му, за да спаси живота на краварчето. „Няма да позволя да умре след всичко, което е преживяло“ — помисли си. Не можеше да разбере как изобщо е оцеляло след пожара.

— Момче, слушай. Застани на колене и…

— Еймс, безполезен малоумнико — изкрещя сержант Гро и тръгна към Купола. — Спри да кръшкаш и се захващай за работа! Вече ми дойде до гуша от теб!

Редникът не му обърна никакво внимание. Беше се съсредоточил в лицето, което се мержелееше зад мръсната стена.

— Застани на колене и изстържи мръсотията от дъното! Веднага момче, веднага!

Лицето изчезна; Еймс можеше единствено да се надява, че краварчето се е захванало да изпълни заръката му, а не е припаднало.

Ръката на сержант Гро се стовари върху рамото му.

— Ти глух ли си, бе! Казах ти да…

— Докарай вентилаторите, сержант! Трябва да докараме вентилаторите!

— Какви ги дрън…

Еймс изрева в лицето на ужасения сержант:

— Вътре има оцелял!