Стивън Кинг
Под купола (197)

6.

Джулия отпи съвсем мъничко от уискито, задържайки го в устата си, но двете полицайки гаврътнаха юнашки глътки. Естествено, нямаше да се напият от толкова, но езиците им определено се поразвързаха.

— Честно да си кажа, съм ужасена — въздъхна Джаки Уетингтън. Погледът й бе сведен надолу и ръцете й си играеха с празната чаша за сок, ала когато Пайпър предложи да й налее отново, категорично поклати глава. — Това никога нямаше да се случи, ако Дюк беше жив. Не спирам да се връщам към тази мисъл. Даже и да имаше основания да вярва, че Барби е убил жена му, щеше да действа съобразно изискванията на справедливото наказателно производство. Защото такива бяха принципите му. И за нищо на света не би позволил на бащата на една от жертвите да слиза долу в Кафеза и да влиза в конфронтация със задържания. — Линда закима енергично. — Настръхвам само като си помисля какво може да му се случи на Барби. Освен това…

— Ако може да се случи на Барби, значи може да се случи и на всекиго, нали? — подхвърли Джулия.

— Точно така — потвърди Джаки. Продължаваше да си играе с чашата и да хапе нервно устни. — И ако нещо му се случи — нямам предвид линчуване или друга подобна изродщина, а най-обикновен инцидент в килията например, — не съм сигурна, че ще мога отново да сложа тази униформа.

Тревогата на Линда беше по-прозаична и конкретна. Съпругът й бе убеден, че Барби е невинен. Под влияние на гнева (и отвращението, обзело я от находката в килера на Маккейнови) тя бе отхвърлила моментално тази идея — все пак армейските плочки на Барби бяха открити в посивялата, вкочанена ръка на Анджи Маккейн. Ала колкото повече се замисляше над нея, толкова повече посърваше. Донякъде защото уважаваше преценката на Ръсти за нещата от живота (и винаги я беше уважавала), но също така и заради онова, което Барби бе извикал точно преди Рандолф да го напръска със спрея. „Кажете на съпруга си да огледа труповете! Трябва непременно да огледа труповете!“

— Има и още нещо — продължи Джаки, въртейки чашата си в ръце. — Не е редно да се обгазява арестант само защото крещи. Имали сме съботни нощи, особено след големи дербита, когато Кафезът е бил като зоопарк по време на хранене. Обаче винаги сме ги оставяли да си крещят. Накрая се уморяват и заспиват.

Междувременно Джулия изучаваше с поглед Линда.

— Кажи ми отново какво извика Барби — обърна се към нея, когато Джаки приключи.

— Искаше Ръсти да огледа труповете и най-вече този на Бренда Пъркинс. Каза, че няма да бъдат в болницата. Знаеше го. Телата са откарани в погребалното бюро на Бауи, а това не е редно.

— Абсолютно, особено ако са убити — отбеляза Ромео. — Ега ти шибанията! — Внезапно се смути и побърза да добави: — Съжалявам за ругатнята, преподобна.

Пайпър махна с ръка.

— Ако той ги е убил, не разбирам защо най-важната му грижа е медицинският оглед на жертвите. От друга страна, ако не го е сторил, може би се надява, че аутопсията ще го оневини.

— Бренда е била последната жертва, така ли? — попита Джулия.

— Да — потвърди Джаки. — Трупното вкочаняване бе започнало, но не я бе обхванало напълно. Или поне е такова впечатление останах, когато я видях.

— Точно така беше — подкрепи я Линда. — И като имаме предвид, че вкочаняването започва около три часа след смъртта, следователно Бренда е починала между четири и осем сутринта. Според мен по-скоро към осем, но все пак не съм лекар. — Тя въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Ръсти също не е лекар, разбира се, но би могъл да определи момента на настъпването на смъртта с далеч по-голяма точност, ако го бяха извикали. Обаче никой не го извика. Включително и аз. Бях толкова объркана… толкова неща се случиха…

Джаки най-накрая остави чашата си на мира.

— Искам да те питам нещо, Джулия — тази сутрин бяхте заедно с Барби пред супермаркета, нали?

— Да.

— В девет-девет и нещо. Горе-долу тогава започна бунтът…

— Точно така.

— Той ли пристигна пръв, или ти? Защото не знам.

Джулия не можеше да си спомни, но имаше чувството, че е пристигнала преди него — че той е дошъл по-късно, малко след Роуз Туичъл и Ансън Уилър.

— Успокоихме хората — каза тя, — но именно той ни показа как. И вероятно спаси доста хора от по-нататъшни травми. Главата ми не го побира как същият човек би могъл да бъде отговорен за находката ви в килера. Имате ли някаква представа в каква последователност са загинали жертвите?

— Анджи и Дуди са умрели първи — отвърна Джаки. — Разложението при Когинс бе в по-малко напреднал стадий, следователно той е издъхнал след тях.

— Кой ги откри?

— Рени Младши. Станал подозрителен, защото видял колата на Анджи в гаража. Но не това е важното сега, а Барбара. Сигурна ли си, че се е появил след Роуз и Анс? Защото в такъв случай остава без алиби…

— Сигурна съм, защото не беше в пикапа на Роуз. Само двамата с Ансън бяха вътре. Значи ако приемем, че през това време не е убивал хора, къде би могъл да бъде? — Това обаче беше очевидно и тя се обърна нетърпеливо към преподобната: — Пайпър, може ли да използвам телефона ти?

— Разбира се.

Джулия разлисти страниците на тъничкия телефонен указател, след което взе мобилния на Пайпър и набра номера на ресторанта. Гласът на Роуз никога не бе звучал толкова рязко и грубо:

— Затворено е до второ нареждане. Едни копелдаци арестуваха готвача ми.

— Роуз? Обажда се Джулия Шамуей.

— О, Джулия! — Вече не звучеше толкова грубо, но и не можеше да се каже, че е любезна. — Какво искаш?

— Опитвам се да проверя евентуалното алиби на Барби. Навита ли си да ми помогнеш?

— Много ясно. Самата идея, че Барби може да е убил тези хора, е абсурдна. Какво те интересува?

— Искам да разбера дали е бил в ресторанта, когато избухнаха безредиците пред „Фуд Сити“?

— Естествено — отвърна леко сопнато Роуз. — Къде другаде би могъл да бъде след закуска? Когато двамата с Ансън тръгнахме за провизии, той се бе заел да чисти скарите.