Стивън Кинг
Под купола (198)

7.

Слънцето залязваше, сенките се удължаваха и Клеър Макклачи много се разтревожи. Най-накрая отиде в кухнята, за да направи онова, което от известно време отлагаше — да вземе мобилния телефон на мъжа си (който той бе забравил вкъщи в неделя сутринта; непрекъснато го забравяше) и да набере своя. Боеше се, че след четвъртото повторение на сигнала „свободно“ ще се включи гласовата поща и тя ще чуе собствения си глас — ведър и жизнерадостен, записан, преди градът, в който живееше, да се превърне в затвор с невидими решетки. „Здравейте, това е гласовата поща на Клеър Макклачи. Моля, оставете съобщение след сигнала.“

И какво щеше да каже? „Джоуи, обади ми се, ако си жив?“

Тя посегна към клавишите, след което се разколеба. „Не забравяй, че ако не вдигне веднага, може да е защото е на колелото си и не може да извади апарата навреме от раницата си. Ти обаче ще му позвъниш отново и той ще ти отговори на секундата, защото телефонът ще е в ръката му и той ще знае, че си го търсила.“

Ами ако гласовата поща се включеше за втори път? И за трети? Защо изобщо му бе позволила да излезе от къщи? Къде й беше умът тогава?

Клеър затвори очи и в съзнанието й изникна образ с кошмарна яснота — всички телефонни стълбове и витрини на главната улица са осеяни със снимки на Джо, Бени и Нори (като онези в полицейските бюлетини за изчезнали деца), а под тях с главни букви пише: „ДЕТЕТО Е ЗАБЕЛЯЗАНО ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ НА…“

Тя отвори очи и набра бързо номера, преди отново да е изгубила самообладание. Бе решила какво съобщение ще остави на гласовата поща — „Звъня ти от десет минути и е крайно време да ми вдигнеш, господинчо!“ — когато за голяма нейна изненада гласът на сина й се разнесе в ухото й:

— Мамо! Ало, мамо!

Значи Джо беше жив! И не само беше жив, но и съдейки по тона му, бе изключително развълнуван.

„Къде си?“ — опита се да каже Клеър, ала не можа да изрече нищо. Нито дума. Изведнъж краката й сякаш бяха станали гумени и еластични и тя се подпря на стената, за да не се строполи на пода.

— Мамо? Там ли си?

Някъде от другата страна на връзката се дочу шум на минаваща кола и Бени извика на някого:

— Доктор Ръсти! Хей, привет, имате ли минутка?

Клеър понечи отново да заговори и този път вече успя:

— Да, тук съм. Вие къде сте?

— В горната част на парка. Тъкмо щях да ти се обадя, защото започва да се стъмва — да ти кажа да не се тревожиш, — и телефонът иззвъня в ръката ми. Изкара ми акъла.

Е, това определено пъхаше прът в старото като света колело на тревожещите се родители. „В горната част на парка? Значи ще бъдат тук до десет минути. И Бени сигурно ще поиска още две кила храна. Благодаря ти, Боже!“

Нори говореше нещо на Джо. Звучеше като „Кажи й! Кажи й!“ После гласът на сина й отново прозвуча в ухото й — толкова превъзбуден и ликуващ, че Клеър трябваше да отдалечи апарата от ухото си:

— Мамо, мисля, че го открихме! Почти съм сигурен! Намира се в овощната градина на билото на Блек Ридж!

— Какво сте открили, Джо?

— Още не знам точно и не искам да прибързвам с изводите, но по всяка вероятност това нещо е генераторът на Купола. Трябва да бъде. Видяхме някакъв маяк, като онези, които слагат на радиокулите, за да предупреждават самолетите, обаче е на земята и е по-скоро пурпурен, а не аленочервен. Не се приближихме достатъчно, за да видим нещо друго. Просто изгубихме съзнание и тримата. Когато се свестихме, всичко беше наред, но понеже започваше да става късно, реших…

— Изгубили сте съзнание? — едва не изкрещя Клеър. — Какво искаш да кажеш? Веднага се прибирай! Веднага се прибирай, за да видя дали ти има нещо…

— Нищо ми няма, мамо — успокои я Джо. — Мисля, че е като… нали знаеш, че когато пипнат за първи път Купола, хората изпитват лек шок? А после вече нямат подобни проблеми? Е, според мен е същото. Първия път припадаш, но после вече си… как се казваше… имунизиран. И нищо ти няма. Между другото, и Нори е на същото мнение като мен.

— Изобщо не ме интересува на какво мнение сте с Нори и Бени, господинчо! Прибирай се веднага, за да видя как си, или хубавичко ще имунизирам задника ти!

— Добре, но ще трябва да се свържем с онзи Барбара. Все пак именно той се сети за Гайгеровия брояч и се оказа съвсем прав! Както и с доктор Ръсти. Той току-що мина с колата си покрай нас. Бени му извика, но явно бързаше за някъде, защото не спря. Ще им кажем да дойдат и двамата у нас, става ли? Трябва да решим какъв ще бъде следващият ни ход.

— Джо… господин Барбара е…

Клеър замлъкна. Нима щеше да каже на сина си, че господин Барбара — когото някои хора вече наричаха „полковник Барбара“ — е бил арестуван за няколко убийства?

— Какво? — попита Джо. — Какво за него? — Триумфът в гласа му бе заменен от тревога и тя си каза, че навярно синът й можеше да разчита нейните настроения със същата лекота, с която тя разчиташе неговите. А и момчето определено бе възложило много надежди на Барбара… Нори и Бени едва ли правеха изключение. Нямаше как да им спести неприятната новина (колкото и да й се искаше), но поне не се налагаше да им я съобщава по телефона.

— Елате у дома възможно най-бързо — каза Клеър. — Тук ще си поговорим за всичко. И още нещо, Джо — искам да знаеш, че страшно се гордея с теб!