Стивън Кинг
Под купола (328)

6.

Той остави Младши и се заизкачва бавно по стълбите, като се подпираше на парапета. Картър беше в стаята за подготовка. Труповете бяха откарани, няколко вестника попиваха кръвта на Майки Уордлоу.

— Да тръгваме към залата, преди това място да се е напълнило с ченгета — каза той на Картър. — Свиждането трябва да започне след… — погледна часовника си — … след около дванайсет часа. Имаме да вършим доста работа.

— Знам.

— И не забравяй сина ми. Искам братята Бауи да се постараят. Хубава церемония и скъп ковчег. Кажи на Стюарт, че ако сложи Младши в някой от онези евтини сандъци, които държи отзад, ще го убия.

Картър драскаше в бележника си.

— Ще се погрижа за това.

— И кажи на Стюарт, че искам да говоря с него. — Входната врата се отвори и вътре влязоха неколцина от новите полицаи. Мълчаха и гледаха уплашено. Големия Джим се надигна от стола, в който беше седнал да си почине. — Време е да тръгваме.

— Както кажеш — отвърна Картър, но не помръдна.

Големия Джим се огледа.

— За какво мислиш, синко?

Синко. Картър хареса това обръщение. Баща му беше загинал преди пет години, катастрофирайки с пикапа си в единия от двата моста близнаци в Лийдс. Несъществена загуба. Той тормозеше жена си и двамата си синове (големият брат на Картър сега служеше във военноморския флот), но Картър не се впрягаше много от това — майка му имаше с какво да се успокоява (кафеено бренди), а самият Картър можеше да носи на бой. Не, той мразеше дъртака заради друго — тъпотата и непрекъснатото мрънкане. Повечето хора смятаха, че Картър също е тъп, дори Младши бе на това мнение, но той не беше тъп. Господин Рени разбираше това, а господин Рени със сигурност не беше мрънкало.

Картър вече знаеше какво трябва да направи.

— Имам нещо, което може би е важно за теб.

— Така ли?

Големия Джим тръгна напред, давайки възможност на Картър да отскочи до шкафчето си. Той го отвори и извади плика, на който пишеше „Вейдър“. Подаде го на Големия Джим. Кървавият отпечатък сякаш блестеше.

Рени отвори плика.

— Джим — каза Питър Рандолф, който беше влязъл незабелязано. Стоеше до преобърнатото бюро и гледаше с уморен поглед. — Мисля, че нещата се поуталожиха, но липсват няколко от новите полицаи. Май са се чупили.

— Нищо необичайно — отговори той. — Ще се върнат, когато всичко се успокои и когато разберат, че Барби няма да поведе банда кръвожадни канибали към града.

— Но това проклето свиждане…

— Утре почти всички ще се държат прилично, Пит. Сигурен съм, че ще разполагаме с достатъчно полицаи, така че тези, които не се държат прилично, да му мислят.

— Какво ще правим с пресконференцията?

— Не виждаш ли, че в момента съм зает? Не виждаш ли, Пит? Боже мой! Ела в конферентната стая след половин час и ще обсъдим всичко, което искаш. Но сега ме остави на мира.

— Разбира се. Съжалявам — отговори сконфузено Пит и вдървено отстъпи назад.

— Спри! — каза Рени.

Рандолф спря.

— Не ми изказа съболезнования.

— Аз… аз много съжалявам.

Големия Джим го измери с поглед.

— Ще съжаляваш ами.

Когато Рандолф си отиде, Рени извади документите от плика, хвърли им един поглед, след това ги прибра. Изгледа Картър с любопитство.

— Защо не ми ги даде веднага? Имаше намерение да ги задържиш ли?

След като вече беше предал плика, Картър не виждаше смисъл да крие истината.

— Да. Имах, първоначално. В случай че…

— В случай, че какво?

Картър сви рамене.

Големия Джим реши да не го притиска. Може би защото имаше навик да събира компрометиращи документи за хората, които му създават проблеми. Повече обаче го интересуваше един друг въпрос.

— Защо си промени мнението?

Картър пак не видя смисъл да крие истината:

— Защото искам да съм твой човек, шефе.

Големия Джим вдигна рунтавите си вежди.

— Така ли? Повече от него?

Той кимна към вратата, през която Рандолф беше излязъл преди малко.

— Той? Той е жалък.

— Да. — Големия Джим постави ръката си върху рамото на Картър. — Така е. Да тръгваме. Първата ни работа, когато отидем в конферентната стая, ще е да изгорим тези документи в печката.