Стивън Кинг
Под купола (317)

30.

Барби видя как Младши вдига пистолета. Чу го да казва на Ръсти да си затвори очите. Разкрещя се, без да се замисля какво иска да каже, думите просто излетяха от устата му:

— Хей, грознико! Спипах те най-накрая, а? Падна ми в ръчичките! — Започна да се смее истерично като побъркан, който не си пие лекарствата.

Помисли си: „Значи така се смея, когато се приготвям да умра. Трябва да запомня това.“ Тези мисли го накараха да се изсмее още по-гръмко.

Младши се обърна към него. Върху дясната страна на лицето му се изписа изненада, лявата беше застинала в нацупена гримаса. В главата на Барби се появиха спомени за един злодей, за който беше чел като малък, не можа обаче да се сети как му беше името. Май беше от противниците на Батман, те бяха най-гадните. Тогава си спомни, че по-малкият му брат Уендъл казваше „пропивници“ вместо „противници“ и смехът му стана още по-истеричен.

„Има и по-лош начин да си отиде човек“ — помисли си той, докато промушваше ръцете си през решетките, за да покаже на Младши два средни пръста. „Помните ли Стъб от «Моби Дик»?“

— Ще посрещна съдбата си с усмивка на уста.

Младши забеляза, че Барби му показва средни пръсти, и моментално забрави за Ръсти. Тръгна по късия коридор, вдигнал пистолета пред себе си. В момента сетивата на Барби бяха много изострени, но той не им се доверяваше. Мислеше, че стъпките и говорът, които се чуваха на горния етаж, са плод на въображението му. Каза си: „Изпей си песента докрай. Така Ръсти ще си поеме дъх и ще спечели малко време.“

— Ето те и теб, грознико — каза. — Помниш ли как ти начуках канчето онази нощ в „Дипърс“. Скимтеше като пребито псе.

— Не е фярно — изфъфли Младши така, сякаш казваше името на екзотичен специалитет, предлаган в китайски ресторант.

Лицето му представляваше жалка гледка. Капките кръв, които избиваха от лявото му око, се стичаха по небръснатата му буза. На Барби му хрумна, че все още има някакъв шанс. Не особено добър шанс, но все пак шанс. Започна да крачи пред леглото и тоалетната чиния, първо бавно, след това по-бързо. Помисли си: „Сега вече зная как се чувстват механичните патици на стрелбището. Това също трябва да го запомня.“

Младши следеше движенията му със здравото си око.

— Изчука ли я? Изчука ли Анджи?

Барби се изсмя. Трудно му беше да повярва, че този непресторен налудничав смях е негов.

— Дали съм я изчукал? Дали съм я изчукал? Младши, изчуках я отпред, отзад, отвсякъде я изчуках, всички пози изпробвахме. Чуках я, докато не започна да пее маршове и евъргрийни. После тя се свлече на пода и започна да ме моли за още. Аз…

Младши наклони глава към пистолета. Барби забеляза това и незабавно отскочи наляво. Младши натисна спусъка. Куршумът се заби в тухлената стена зад килията. Разхвърчаха се яркочервени отломки. Част от тях се удариха в решетките — въпреки че ушите му кънтяха, Барби чу изтракванията, сякаш някой изсипваше грах в тенекиена купа, — но нито една не уцели Младши.

Мамка му. Ръсти изкрещя нещо от килията си, вероятно се опитваше да отвлече вниманието на Младши, но този път той не се поддаде — главната мишена беше на мушката му.

„Не още, не още — помисли си Барби. Продължаваше да се смее. Истерично, както преди. — Не още, грозни циклопе.“

— Тя каза, че не можеш да го вдигнеш, Младши. Наричаше те мистър Клюмнала патка. Смеехме ти се, докато… — Той отскочи надясно в момента, в който Младши отново натисна спусъка. Този път куршумът профуча със свистене покрай главата му. Пак се разхвърчаха тухлени отломки. Една от тях го перна по врата.

— Хайде бе, Младши, какво ти става? Много сватбарската стреляш. Нещо си мръднал, а? Така поне разправяха Анджи и Франки.

Барби направи лъжливо движение, след това се втурна към лявата част на килията. Младши изстреля три куршума. Остра миризма на барут изпълни тясното помещение. Два от куршумите попаднаха в тухлената стена, а третият проби дъното на металната тоалетна чиния, която издаде кънтящ звук. Започна да блика вода. Барби се блъсна толкова силно в страничната стена, че чак зъбите му изтракаха.

— Сега вече те пипнах — изпръхтя Младши, но някъде дълбоко в прегрелия му мозък се зароди съмнение. Лявото му око беше сляпо, а дясното — просълзено. Виждаше не един, а трима Барби.

Стреля и пак пропусна. В центъра на възглавницата се появи малка черна дупка. „Добре, че падна и спря да се щура насам-натам. И добре, че се сетих да презаредя.“

— Ти ме отрови, Бааарби.

Барби нямаше представа какви ги дрънка болният, но въпреки това се съгласи веднага:

— Точно така, нещастнико жалък, отрових те.

Младши мушна беретата между решетките и затвори сляпото си око, така останаха само двама Барби. Езикът му беше приклещен между зъбите, по лицето му се стичаше кървава пот.

— Ха да видим сега къде ще бягаш!

Барби не можеше да тича, но можеше да пълзи, и го направи. Насочи се право към Младши. Следващият куршум профуча над главата му, разцепи дънките и долните му гащи и откъсна ивица кожа от задника му, предизвиквайки неприятно парене.

Младши залитна и отстъпи назад. Коленете му се подгънаха, но той се хвана за решетките и така успя да предотврати падането.

— Не мърдай, шибаняко!

Барби се извърна към леглото и започна опипом да търси ножа. Съвсем бе забравил за него.

— В гърба ли искаш да те гръмна? — попита Младши. — Добре, все ми е тази.

— Застреляй го! — изкрещя Ръсти. — Застреляй го, застреляй го!

Преди да проехти следващият изстрел, Барби си помисли: „Мили Боже, Евърет, ти на чия страна си?“