Стивън Кинг
Под купола (296)

9.

Бам. Тишина.

Бам. Тишина.

Бам. Тишина.

Оли Динсмор седеше по турски на метър и половина от Купола. В старата му бойскаутска раница, която лежеше до него, имаше камъни; беше ги събрал в предния двор. Толкова беше натъпкал раницата, че едва я беше довлякъл дотук — през цялото време си мислеше, че брезентовото дъно ще се разпори и амунициите ще се разпилеят. Нищо такова обаче не се случи. Той си избра друг камък — хубав и объл, изгладен от някой древен ледник — и го хвърли през рамо към Купола. Камъкът се удари в невидимата преграда и отскочи. Той го вдигна от земята и отново го хвърли.

Бам. Тишина.

Оли си помисли: „Купола си знае неговото. Сигурно затова брат ми и майка ми са мъртви, но пък амунициите ще ми стигнат за цял ден.“

„Каменни бумеранги“ — помисли си и се усмихна. Усмивката, въпреки че беше искрена, му придаваше ужасяващ вид, защото лицето му беше твърде изпито. Той не се хранеше добре напоследък, а и не смяташе, че апетитът му скоро ще се върне. Това да чуеш изстрел и да видиш майка си легнала до кухненската маса с отметната нагоре пола, под която се виждат долните й гащи, и с огромна дупка в главата не се отразява добре на апетита.

Бам. Тишина.

От другата страна на Купола кипяха приготовления; вече бе изникнал цял палатков лагер. Джипове и камиони щъкаха насам-натам; стотици войници се щураха наоколо, подгонени от заповедите и ругатните на началниците си.

В момента вдигаха три дълги палатки, пред които имаше табели: „Пункт за гости 1“, „Пункт за гости 2“, „Пункт за първа помощ“. Пред друга още по-дълга палатка имаше табела, на която пишеше: „Леки закуски“. Малко след като Оли седна на земята и започна да замеря с камъни Купола, пристигнаха два камиона, натоварени с химически тоалетни. Сега боядисаните в жизнерадостен син цвят кенефни кабинки бяха наредени на земята — на благоприлично разстояние от мястото, на което разделените от Купола роднини щяха да разговарят помежду си.

Нещото, което беше изтекло от главата на майка му, приличаше на плесенясало сладко от ягоди. Оли не можеше да разбере защо се бе самоубила по този начин и защо бе избрала това място. Защо в стаята, където обикновено се хранеха? Не е била на себе си и не си е давала сметка, че има и друг син, който някога пак ще яде (ако не умре от глад преди това), но който никога няма да забрави ужасната пихтия, пръсната на пода?

„Да. Не си е давала сметка. Защото Рори беше нейният любимец, нейното слънчице. Тя се сещаше, че съществувам, когато забравех да нахраня кравите или да почистя отделенията им, докато са на паша. Или когато в бележника ми «цъфнеше» двойка. Защото той получаваше само шестици.“

Метна един камък.

Бам. Тишина.

Няколко войници слагаха табели близо до Купола. На табелите, които гледаха към Мил, пишеше:

ВНИМАНИЕ!

ЗА ВАША СИГУРНОСТ!

СТОЙТЕ НА НЕ ПО-МАЛКО

ОТ ДВА МЕТРА ОТ КУПОЛА!

Оли предположи, че и на табелите, които са обърнати в другата посока, пише същото. Помисли си, че тези оттатък ще се съобразяват с предупреждението, защото оттатък имаше кой да се грижи за реда. Тук обаче щяха да се съберат около осемстотин местни хора и около двайсетина полицаи, повечето от които новоназначени. Полицаите нямаше да могат да спрат тълпата — по-скоро биха успели да предпазят пясъчен замък от надигащ се прилив.

Долните й гащи бяха мокри, а между разкрачените й крака имаше локва. Майка му се бе подмокрила малко преди да натисне спусъка или малко след това. „Трябва да е било след това“ — помисли си Оли.

Той хвърли камък.

Бам. Тишина.

Наблизо се мотаеше човек, облечен в униформа. Беше много млад. На ръкавите му нямаше нашивки, очевидно беше редник. Изглеждаше на около шестнайсет години, но Оли предположи, че е по-възрастен. Беше чувал, че някои момчета крият възрастта си само и само да влязат в армията, но стигна до извода, че такива неща вече не се случват. Та нали вече има компютри.

Войникът се огледа, видя, че никой не му обръща внимание, и заговори с тих глас. Имаше южняшки акцент.

— Момче! Би ли престанал? Направо ще ме побъркаш.

— Отиди на друго място тогава — каза Оли.

Бам. Тишина.

— Не мога. Заповед.

Оли не му отговори. Взе друг камък и го хвърли към Купола.

Бам. Тишина.

— Защо го правиш? — попита войникът. Мотаеше се с двете табели, които трябваше да постави, за да може да поговори с Оли.

— Защото рано или късно някой от тях няма да отскочи. А когато това се случи, ще стана и ще тръгна нанякъде. Не искам повече да виждам тази ферма. Не искам повече да доя крави. Какъв е въздухът при теб?

— Чист. Студеничко е обаче. Аз съм от Южна Каролина. Мога да ти кажа, че през октомври времето в Южна Каролина е друго.

При Оли, който седеше на три метра от войника, беше топло. И смрадливо.

Войникът посочи зад Оли:

— Я зарежи камъните и се погрижи за онези крави. Вземи да ги прибереш в обора, да ги издоиш или намажи виметата им с мехлем.

— Не е нужно да ги прибираме. Те знаят къде трябва да ходят. А в момента не се нуждаят нито от доене, нито от мехлем. Нямат мляко.

— Наистина?

— Да. Баща ми казва, че тревата се е скапала заради лошия въздух. Тук мирише гадно, да знаеш. Смърди на лайна.

— Наистина? — Войникът изглеждаше силно заинтересован. Започна да почуква табелите с чука си, въпреки че вече бяха добре наместени.

— Да. Майка ми се самоуби тази сутрин.

Войникът беше вдигнал чука, но когато чу това, го свали.

— Будалкаш ли се с мен, момче?

— Не. Застреля се на кухненската маса. Аз я намерих.

— Мамка му, лоша работа. — Войникът се приближи до Купола.

— Брат ми получи смъртоносна рана миналата неделя. Ние го закарахме в града, защото тогава все още дишаше, но майка ми беше съвсем мъртва, така че я погребахме на хълмчето. Двамата с баща ми. Тя харесваше това място. Там беше хубаво, преди всичко да се скапе.

— Господи, момче! Минал си през ада!

— Все още съм там — отговори Оли. Тези думи сякаш отвориха някаква клапа, намираща се дълбоко в съзнанието му, и той се разплака. Стана и отиде до Купола. Беше само на една крачка от голобрадия войник. Войникът вдигна ръка, после потрепна за момент, усещайки нещо подобно на лек електрически удар. Той разпери пръсти и опря дланта си в Купола. Оли също опря дланта си в Купола. Като че ли всеки момент щяха да се докоснат. Това беше безсмислен жест, който утре хората щяха да повтарят стотици, че дори хиляди пъти.

— Момче…

— Редник Еймс! — изрева някой. — Разкарай жалкия си задник оттам!

Редник Еймс подскочи като дете, което е било хванато да краде сладко.

— Идвай веднага! Бегом!

— Не се отчайвай, момче! — каза редник Еймс и отиде да си получи наказанието. Оли си помисли: „Сигурно ще го смъмрят, няма как да го разжалват, та нали е прост редник. Едва ли ще го тикнат в затвора за това, че е говорил с едно от животните в зоологическата градина. А аз дори не получих фъстъци.“

Той се загледа в кравите, които вече не даваха мляко и почти не пасяха трева, после седна до раницата си. Бръкна в нея и извади хубав объл камък. Представи си олющения лак на ноктите на мъртвата си майка и димящия до ръката й пистолет. Хвърли камъка. Той се удари в Купола и отскочи назад.

Бам. Тишина.