Стивън Кинг
Под купола (178)

9.

След като ометоха и последните хапки от задушеното по китайски (за чието приготовление бяха отишли всичките й оскъдни запаси от месо) и чиниите им светнаха, Клеър махна на трите деца да дойдат при нея. Погледите им се срещнаха и сърцето й се сви. Изглеждаха толкова малки и невинни и в същото време на лицата им се четеше твърдата решимост да изпълнят докрай задачата си… Тя въздъхна тежко и подаде на Джо неговата раница. Бени надзърна вътре и видя три сандвича с желе и фъстъчено масло, три фаршировани яйца, три бутилки студен чай „Снапъл“ и половин дузина сладки със стафиди. И въпреки че току-що се бе нахранил, той направо грейна.

— Нямам думи, госпожо Макклачи! Вие сте истинска…

Тя сякаш не го чу; цялото й внимание бе концентрирано върху Джо.

— Разбирам колко е важно всичко това, така че без проблеми мога да ви закарам, ако…

— Няма нужда, мамо — отвърна той. — За нула време ще сме там.

— Освен това е напълно безопасно — добави Нори. — По улиците няма жива душа.

Очите на Клеър продължаваха да бъдат вперени в сина й.

— Обаче искам да ми обещаете две неща. Първо, че ще се приберете вкъщи, преди да се е мръкнало… Това не означава да чакате последните минути преди здрачаване; искам ви по домовете, докато слънцето е още в небето. Второ, че ако откриете нещо, ще запомните местоположението му и няма да пипате нищо. Мога да приема, че вие тримата навярно сте най-подходящите хора в града за търсенето на това нещо, но намерите ли го веднъж, оттам насетне то вече става работа за възрастните. Е, имам ли честната ви дума? Ако не я получа, идвам с вас като ваша гувернантка.

Бени явно се колебаеше.

— Никога не съм пътувал по Блек Ридж Роуд, но съм минавал покрай него. Не мисля, че вашата хонда сивик ще… ъ-ъ-ъ… успее да се справи с неравностите.

— Тогава или ми обещавате, или оставате тук.

Джо обеща. Както и другите двама. Нори даже се прекръсти.

Когато синът й нарами раницата, Клеър пъхна вътре мобилния си телефон.

— Внимавай да не го изгубиш, млади господине.

— Ще внимавам, мамо — кимна той, като пристъпваше нервно от крак на крак. Нямаше търпение да тръгват вече.

— Нори? Мога ли да ти се доверя, че ще усмириш тези двамата, ако започнат да шантавеят?

— Да, госпожо — отвърна Нори Калвърт, сякаш миналото лято изобщо не бе правила шантави номера със скейтборда си, при които можеше не само да се осакати, но и да счупи врата си. — Можете да разчитате на мен.

— Надявам се — каза Клеър и повтори: — Надявам се. — После потърка слепоочията си, сякаш бе получила внезапно главоболие.

— Обядът беше възхитителен, госпожо Макклачи! — възкликна Бени и вдигна длан. — Дайте ми пет!

— Ох, мили боже, какво правя? — въздъхна жената и плесна дланта му със своята.